Редица зависимости от миналото имат определящо значение за формирането на българската политическа култура през вековете. Българската култура, често описвана като традиционно парохиална, възниква на основите на източноправославните ценности. Източното православие, както е известно, изостава от процеса на възраждане, за почнат от западноевропейския Ренесанс. Известна несъвместимост на местната традиционна култура, следователно, се откроява като значим белег, който я отличава от западноевропейските ценности и структури. Търсенето на форми за мирно съвместно съжителство отвъд пре ките сблъсъци е ограничило противопоставянето на културите и рели гиите и може да бъде считано за същината на българския опит. Това уникално изкуство за справяне с”другостта” и преодоляване на значи телни културни асиметрии в днешния глобален свят, може да се окаже значим принос в обогатяването на новото европейско единство. Присъединяването на България към Европейския съюз се възприе ма от повечето българи като възстановяване на историческата спра ведливост след десетилетия на“наказание” от страна на великите сили, следствие на изолацията по време на тоталитарния режим. България само формално изглежда, че е изпълнила изисквания та на Западна Европа за представителна демокрация. Периодичните провали на политическата система, ограниченото“добро управление”, явните дефицити на недостатъчно културно приобщени национални елити, редом с широко занемареното“управление на закона” и т.н. за плашват да отклонят младата българска демокрация от нейната евро пейска орбита. Българите изглеждат изправени пред необходимостта да открият по-ефикасни форми за обществен контрол и гражданско наблюдение върху дейността на държавата и институциите. Това е огромно пре дизвикателство към възникващата нова гражданска култура на участие и активност, която би могла да ги свърже по-тясно с други европейски страни и перспективи за общо бъдеще. Прагматичното осмисляне на този факт може да се счита за единствено реалистичния път за разре шаване на стоящите пред България дилеми. Март 2009

Българската политическа култура в промяна 1 СЪДЪРЖАНИЕ 1. Съдържание .......................................................................................................................................... 1 2. Въведение ..............................................................................................................................................2 3. Исторически и социални корени ..........................................................................................................2 4. Съвременни институционални рамки ..................................................................................................7 5. Заключение: Тенденции и Перспективи .............................................................................................14

2 Българската политическа култура в промяна 1. Въведение 1 Преходът в Източна Европа резултира в стран на смесица от традиционни, поданически и квази-участващи елементи, които в много от ношения променят политическите култури на редица народи и нации. Тази хетерогенност често се счита за предпоставка за нова неси гурност, или нарастващ риск. Историята все още има значение, но не дотолкова, и не по стария начин. Въпреки че политическите кул тури не се променят за една нощ, те заслужа ват по-обстоен поглед. Политическата култура се учи. Дали наистина се“учим”? И до каква степен използваме един занемарен полити чески потенциал, отвъд старите политически граници, или дори представи? Този анализ е опит да се осмисли пробуждащото се граж данско съзнание в България като двигател на една нова гражданска култура. 2. Исторически и социални корени Някои зависимости от миналото имат реша ващо значение за формирането на българ ската политическа култура през вековете. Краткото им очертаване тук с оглед на подоброто осмисляне на социалния й характер, основни дефицити, но също така и качестве ни изменения, които претърпява от 1990г., се представят по-надолу. Характеристики на българския парохиализъм Българската култура, често описвана като тра диционно“парохиална”, т.е. определена чрез най-малката единица на териториално и ре лигиозно свързана общност, възниква от цен ностите на Източното православие. Послед ното, както е известно, изостава от процеса на Възраждане, започнат от Западноевропей ския Ренесанс. Известната несъвместимост на местната традиционна култура, следователно, се откроява като първият признак, който я от личава от западноевропейските ценности и структури. Повечето от тези имплицитни ка чества отиват отвъд формалните политологи чески критерии. Те произлизат от дълбоката T Анализът е базиран на книгата“Българската политиче ска култура”(Гьотинген, 2007г.) на Пламен К. Георгиев; откъсът е редактиран от Марк Майнардус, директор на фондация Фридрих Еберт, офис България с помощта на Десислава Кралева разделителна линия между религиите и тех ните сфери на влияние. Наистина западноевропейският Ренесанс оказва влияние основно върху католическия свят. Ето защо измежду всички славянски на роди живителният му дух докосва предимно чехите и поляците и отчасти сърбо – хърватите по адриатическото крайбрежие. Православ ният свят, цялата Южна и Източна славянска общност, редом с Византия, остават встрани от този мощен културен процес. Византия не съу мява да издигне народите от Източна Европа до нови духовни, творчески, морални и обще ствени висоти, както на Запад това прави Ита лия в епохата на Ренесанса и Хуманизма. Силно изразена емоционалност замъ глява парохиалния разум, като го приковава към неговия вътрешен свят, обричайки инди вида на изолация и своеобразно„анклавно” духовно съществуване. Това изглежда харак терно за повечето балкански народи, обаче. Този процес още повече се задълбочава след падането на Второто българско царство след Турското нашествие през 14 в. Този екзистен циален модел формира повечето от възприя тията на парохиалния българин, що се отнася до власт и надмощие, ред и държавно устрой ство, че и начин на живот. Повечето елементи на тази култура могат да бъдат определени като носещи белезите на дълбоко отчуждение. Решителен обрат настъпва едва с Новото българско възражда не през 18 в. Неговият културен принос има огромно влияние за формирането на българ ската национална идентичност. По опреде лен начин то възвръща самосъзнанието на много българи като наследници на една от най-старите държави в региона. Също така, българското национално възраждане до принася за възстановяването на връзките на България с европейските й корени, които са почти прекъснати в резултат на 500-те години Османско владичество. Друг значим момент е, че Ренесансът в За падна Европа открива пътя за преход от фео дална икономика към капитализъм. В много отношения, България е лишена от тази про гресивна тенденция. Спонтанните прояви на гражданственост са потискани от пословичен примитивизъм. Последният формира„ фило-

Българската политическа култура в промяна 3 софия на оцеляването”, която значително възпрепятства прагматичното начало в по литиката и политическия живот. По-голямата част от еволюционните модели, които консо лидират културата на Западна Европа, сами по себе си отсъстват в българската действи телност. В резултат от това, България никога не получава възможността за създаде свой устойчив политически елит, тъй като чуждите инвазии, кризи и разрушителни войни водят до неговото унищожаване. Преследванията по политически причини, съперничеството между кланове или отмъщението, често се считат за изход от социалните дилеми. Българският обществен живот се възприе ма по-скоро като постоянно предизвикател ство и вечно балансиране на ръба на дълбоки различия, отколкото като някакъв образец на последователно независимо развитие. Вели ките сили често са злоупотребявали с несигур ността от социален, икономически и политиче ски характер. Повечето провали в българската история и политика все още се възприемат като„нож в гърба” и резултат от конспиратив ни теории, отколкото от собствени културни дефицити. Една от причините би могъл да е дълбоко вкорененият волунтаризъм и при страстност на местните елити. Те рядко нами рат вдъхновение в конструктивни идеи, като по-често проявяват предпочитание към гото ви,“внесени” решения. Този еклектичен обра зец отразява дълбока несигурност на идентич ността и твърде назадничав консерватизъм. Идеологиите нямат особен успех в тази част на Балканите, където егоцентричният и късоглед прагматизъм доминира. Българското политическо ръководство найчесто е поставяло акцент върху вертикалното структуриране, като често е бивало изкушавано от„азиатския дух” на властта. Последният из глежда култивиран в годините на Османското потисничество, пресиран от руския имперски патернализъм в годините след Освобождение то от 1878 г., няколкото авторитарни режима преди Втората световна война и укрепен през 45 години изолация по време на комунизма. Българинът изглеждат повече вдъхновяван от управление с„твърда ръка”. Политиката ряд ко се възприема като общ ангажимент на на ционалния елит. Тя все още изглежда въпрос на шанс или възползване от преимуществата да си на страната на победителя. Политическата ло ялност е бивала подлагана на множество изпи тания в жестокия образец на„отмъщение”, или гарантирана чрез най-безскрупулни клиентели. Българската политическа култура изглеж да по-малко улегнала в сравнение с тази на други европейски нации и народи( Герма ния, Италия и особено Великобритания). Тя по-скоро е все още прикована към една своя орбита на силно недоверие както към поли тиката, така и към властта, което често води до дълбока резигнация. Всичко това би могло да илюстрира, но не и да обясни широко раз пространения фатализъм, дълбоко вкоренен в общественото поведение на българите. Пове чето наблюдатели обръщат внимание върху липса на политическа воля, постоянство, че и капацитет да се мобилизира обществото. Това са спорни, често и повърхностни тези. Един начин да се преживее гръцката ти рания например е„приятелството като па ритет”. Българите сякаш са усъвършенствали този древен гръцки образец след 500 години Османско потисничество като са изнамерили начин да се„сприятеляват дори с врага”. Често това е бил единственият начин да се съхрани идентичността, предизвиквана тъй често. Като същина на тази„изчакай и виж” философия, би могло да се приеме силно вкорененото чувство за социална справедливост, с която всячески се злоупотребява от„ силните на деня”. Най-често времето се е оказвало един ственият надежден съюзник на българския народ срещу натиска на многобройните на шествия и сблъсъци на този кръстопът между Запада и Изтока. Това хвърля известна свет лина върху представите на българина като “самотник” в един до голяма степен все още чужд нему свят. Чувството за държава и държавност Начинът, по който се възприема държавата и държавността от самото свое начало, изглеж да резултат от непосилни предизвикателства. Те засягат както културата, така и политиката. Културните бариери задълбочават липсата на традиция в държавното управление след покръстването на българите от княз Борис I, (852 – 889). Още по-трудно изглежда е било да се приложат ценностите на изтънчената византийска култура в българската реалност. Византийската култура, както е известно, води

4 Българската политическа култура в промяна началото си от древния класицизъм, ала това богато наследство остава до голяма степен непознато и недостъпно за българите, които едва чрез християнството навлизат в етапа на цивилизоваността. Това обяснява защо бълга рите остават чужди на византийската теологи ческа мъдрост, която цар Симеон I(893 – 927) иска да разпространи в българските земи. Византия не съумява да вдъхнови българ ския дух до творчески висини; да отговори на най-простите въпроси, които вълнуват ума на обикновените българи, лишени от вярата на своите предци. Малко би могло да се добави към това значимо културно разминаване. То е обектив ната основа на дълбоко отчуждения начин, по който българите взаимодействат със свои те политически обекти, управляващи инсти туции и политическо ръководство. Въпреки че нишките на тази прото-българска култура изглеждат безвъзвратно откъснати от старата езическа традиция, те все още са източник на идеализирани представи за собствен държа вен капацитет. Тези ценности на българската държавност все още са вкоренени в манта литета на мнозина съвременни българи. Един ретроспективен поглед назад във времето илюстрира казаното. От всичките 546 години държавническа традиция – Първото българ ско царство е просъществувало 339 години, Второто – 207 години – българите имат осно вания да се считат за повече от„пазители на крепостта”, респективно„буферна култура”, опазила Запада и Европа от чуждите наше ствия и културни влияния. Българското управ ление в Македония продължава 221 години, в Албания- 130 години, в района на Североза падна България и около р. Тимок, граничещи с бивша Югославия – 495 години, в Северната част на Балканите и Добруджа( част от която днес е в Румъния) – 524 години, в района на Родопите, около границата с Гърция – 113 го дини, в района на Одрин, днес на територията на Турция – 284 години, а в Пловдив и района на Тракия – 222 години. Търсенето на форми на мирно съвмест но съжителство отвъд битките е ограничило сблъсъка на културите и религиите и може да бъде считано за същината на уникалния български опит. Това изкуство за справяне с „другостта” и преодоляване на културните различия в един глобален свят, изпълнен с нови противоречия, би могло да обогати фор мирането на ново европейско единство. Това изглежда възможно едва след като българите започнат да градят повече върху основите на една модерна политическа култура на актив но участие и по-малко върху„овехтели пред стави”, наследени от миналото. Как и доколко България ще се възвиси до своите нови отго ворности, изглежда въпрос на съзряващата нова политическа култура. Българският елит и чуждите влияния По време на националното Възраждане и след това, можем да откроим три основни и някол ко второстепенни влияния върху културно – политическата ориентация на българския елит. • Гръцкото влияние е първото, което следва да споменем. Най-положителната му про ява е широката мрежа от училища, където получават образованието си и формират светските си възгледи някои от първите активисти на движението за българско Възраждане. Постепенно, чрез трансфор мацията на гръцките училища в славяно– български, а накрая и в чисто български, българският елит извлича огромна полза от процъфтяващата гръцка култура, която прехвърля мост между Европа и цивили зования свят. • Сръбското влияние, макар и не тъй сил но като гръцкото, започва в края на XIX в. Сходството на българския и сръбския език до голяма степен е определило това взаи модействие. Българското Възраждане, как то е известно, започва първо в западните български области. Сръбското влияние може да се характеризира с интензивни търговски конкакти, но също така и сил но културно взаимодействие със Запада. То има голямо значение за формирането на българското национално самосъзнание чрез образованите лидери на общността. Това допринася и за политическата анга жираност на Европа в по-широкия сла вянски контекст и формирането на млада та българска нация. • Руското влияние изглежда най-значимото от всички чужди влияния. То датира от 15 в., когато се развиват близки религи-

Българската политическа култура в промяна 5 озни връзки между Рилския манастир и руския манастир„Свети Пантелеймон” на Атонския полуостров. Скоро след 1774 г. и мирния договор от Кючук-Кайнарджа, Турската империя разрешава възстановя ването на преките търговски връзки меж ду България и Русия. Това поставя начало то на продължително търговско сътрудни чество, което в еднаква степен позволява и обмена на културни и политически идеи. Руската култура и прогресивни интелекту ални идеи оказват силно влияние върху значителна част от българския възрож денски елит и в последствие изместват гръцкото влияние. • Френското влияние започва с разпро страняването на идеите на Френската ре волюция и нейния отзвук в Османската империя. Въпреки това, то би могло да се определи като второстепенно. То се раз пространява основно чрез гръцката сред на класа и гръцките вестници във Виена. Те предоставят информация за Бонапарт и други видни републикански дейци. Фран ция изиграва особено важна роля за по литическата еманципация на младото поколение, съставляващо българския елит по време на Възраждането. Освен това, тя подпомага процеса на обединение на българската нация и свързването й с об щоевропейския кръг на прогресивна по литическа мисъл. • Английското и американското влияние се забелязват през 1820-те с активизирането на мисионери на Балканите и по-специално в Гърция. След откриването на първия гръцки университет на о. Корфу от лорд Гилфорд, протестантски мисионери основа ват множество училища, които предоставят основно образование на гръцки език. Те също така активно подкрепят превеждане то на книги. Най-големият им принос е пре водът на Библията на популярен гръцки и на български език. • Немското влияние се забелязва основно в контекста на Лутеранската реформация през XVI век и има ефект най-вече върху словенците и особено хърватите, но помалко върху католическа България. Само един български интелектуален водач от тази епоха – д-р Петър Берон, откликва и го разпространява. Васил Априлов, осно вателят на първото училище в България използващо систематичния подход, е друг представител на немското влияние. Подоб но на френското, немското влияние има предимно косвен ефект върху формиране то на българския елит през Възраждането. • Полското влияние се отнася към периода след революцията от 1830 г. В частност, то е свързано с личността на Чайка Чайков ски( Садък Паша), организатор на турския казашки отряд, в който служат и много българи. След революцията от 1848 г., по ляци(заедно с унгарци) активно участват като представители на гражданската кул тура в българските райони. Те се включват в разрешаването на Българския църковен въпрос( религиозните права биват при знати през 1860 г.). Това кратко скициране на чуждите влияния върху българския елит по време на Възраж дането далеч не е изчерпателно. Налага се да пропуснем редица влияния като чешкото, ун гарското, италианското, испанското, украин ското и дори финландското. Историците имат още много да добавят. Това, което заслужава да бъде акцентирано тук, е че българската политическа култура може да бъде опреде лена като синтез на различни културни чер ти и влияния. По същественият извод е, че тя се формира под влиянието на най-значимите ценности на европейската култура, макар и по не особено систематичен начин. Това е още една предпоставка, която трябва да бъде взе та под внимание в по-глъбинна политика на европейска интеграция, която следва да на мери свои нови форми. “Катастрофичната матрица” – разкъсаното поданичество Три“фатални петици” бележат и оставят тра гична следа в най-новата история на Бълга рия от 1878 г. до края на Втората световна во йна – пет потушени въстания, неуспешно участие в пет войни и пет преврата прекъ сват естественото и нормално развитие на държавата. Повечето елементи на тази аспи рираща поданическа култура и взаимодей ствието със собствените й политически обек-

6 Българската политическа култура в промяна ти носи определен положителен смисъл, когато погледнем назад към този период. В основата на тази система човек открива уди вителна самопожертвователност и всеотдай ност, вложени в делото, докато крайният ре зултат изглежда повече от позорен и унизи телен. Отчаяният опит да се извлече облага от единствения наличен ресурс- човешкия капитал и неговата саможертва- е резултат от крайната политическа амбиция на българ ския елит от преди войната, свързан с инте ресите на империалистическите велики сили и техния монархически егоцентризъм. Резул татът от двата сблъсъка на Балканите(1912 – 1913), състояли се в рамките на само девет месеца, най-често е бил обсъждан в рамките на тоталитарната индоктринация. Странич ните ефекти на тези събития върху политиче ската култура на българската нация са били коментирани по-малко. Ето защо си струва да се спрем на някои от тях тук. • Систематичното включване на българско то поданичество в еволюционната смес от парохиални, поданически, и участващи елементи на всяка политическа култура изглежда драстично прекъснато. • Войните нанасят непоправимо поражение върху нормалното протичане на процеса на идентификация, както в посока“към”, така и в посока“извън” формално опреде лените територии на България. • “Катастрофичната матрица” разрушава както поданическата, така и гражданска та ориентация на мнозинството българи, разделени от двете страни на границите на собствената си родината. • Крахът на националния идеал, свързан поскоро с едно достойно положение сред останалите европейски страни, отколкото с амбиции за по-широко“жизнено про странство”, дълбоко наранява българите. • Това парализира българския национален дух за десетилетия напред и го прави дори по-податлив на евразийски влияния. • Западно-ориентираното бъдеще на българ ската нация дълго е било отричано. Присъединяването на България към Ев ропейския съюз през 2007 г. се възприема от мнозинството българи като възстановяване на историческата справедливост след десе тилетия на“наказание” от страна на великите сили, последвано от пословична изолация по време на тоталитарния режим. Новопри добитият европейски статус все още трябва да открие своето липсващо“съдържание” – този на една участваща гражданска кул тура, активна демократична ангажираност и отговорност. Това изглежда едно от найголемите предизвикателства както към мла дата българска демокрация,, така и към ев ропейската интеграция. Значимата и желана социална промяна, която от дълго време се отлага, трябва да бъде насърчавана. Либерализъм и консерватизъм(1919 – 1939) Това, което впечатлява най-силно, е подража телският характер както на либерализма, така и на консерватизма в техните балкански про явления от момента на разпространението им на полуострова. Това политическо плаги атство има стара традиция. Освен него, по своему отговорна за неблагоприятното раз витие е особено неустойчивата гражданска култура, потъпквана по безмилостен начин. Европейският резонанс на либералните и консервативни идеи в тази част на Балкани те най-често е завършвал с последователни провали. И двете идеологии подхранват свой идеализъм. Това затруднява прагматичното и реалистично отношение към политиката. По литическите ценности рядко са предпоставка за мотивация. Счита се, че либерализмът предоставя повече свобода, което е причина за негова та по-широка разпространеност сред масите. Въпреки това, той не успява да мобилизи ра значими социални групи или да създаде устойчива традиция. От друга страна, консерватизмът изглежда резултат от крайни и твърде отчаяни усилия за “оцеляване” чрез оскъдни ресурси и прими тивни методи за производство. Натрупването на богатство е давало резултат най-вече чрез търговски обмен и/или спекулативни и риско ви начинания. Последните имат малко общо с иновационните модели за икономически рас теж, типични за повечето страни от Централ-

Българската политическа култура в промяна 7 на Европа. Този дефицит намира отражение в ръководните стратегии и правителствените виждания както на либерали, така и на кон серватори. В повечето европейски страни до 1913 г., гласоподавателното право не обхва ща повече от 25% от населението. Малка част от онези, които са имали право на глас, са го упражнявали в действителност. Практически не повече от 1- 15% от населението на Европа преди Втората световна война са се възползва ли от конституционното си право да участват в представителната демокрация чрез правото си на глас. Упражняването на избирателното пра во наистина е достижение на модерната епоха. България изглежда типичен пример за дефор миран модел на“квази-демокрация”, прило жен в контекста на прехода. Избирателната активност за последните десетилетия спадна до“санитарния минимум” при парламентарни избори. Относително по-висока е активността при местните избори. Не е достатъчно да се определи тази тенденция като“наказателен вот”, задълбочаваща се аномия, политическа апатия, още по-малко примирение. Дълбоката политическа резигнация от разява сериозното подкопаване както на опе ративната политическа система, така и липсата на граждански капацитет да се осъществят ре шаващи промени във всички сфери на соци алния живот, особено по отношение на обще ствения контрол върху управлението.“Квазиполитическото” участие( купуване на гласове, привидни реформи, корупционни мрежи, обла годетелстване на семейни и приятелски кръгове и т.н.) оформиха олигархични,“затворени сфе ри” на власт и влияние. Те оперират чрез на силствен натиск и лишаване от икономическа възможност на големи части от населението( роми, етнически турци, покръстени мюсюлма ни и др.). Младото поколение в голяма степен е лишено от социална перспектива и избутано в нишата на неангажираността. Отслабената държава, характеризирана с твърде объркани институции, ширеща се корупция, взаимодей ствие на групи за интереси с организираната престъпност, допълва фрустрацията на една гражданска култура, която е поставена на нови изпитания от глобалната криза от 2008 г. Има достатъчно емпирични доказателства, за да твърдим, че България само формално е изпълнила изискванията на западноевропей ската представителна демокрация. Хронични те неуспехи на политическата система, ограни ченото“добро управление”, възпроизводство то на некултивирани национални елити, ведно с широко пренебрегваното„господство на закона” и т.н., заплашват да отклонят младата българска демокрация от нейната европейска орбита. Авторитарните режими изглеждат ал тернативна опция за силно разочаровани пе риферни групи, особено клиентели на„анкла визирани” регионални среди. Парализираната правосъдна система, неефективно функциони ращите централна и местни администрации, липса на капацитет да се прилагат европейски те стандарти във всички сфери на социалния живот, разкриват една нова действителност. 3. Съвременни институционни рамки Доверие в партиите Доверието по отношение на партиите е твдърде нееднозначна категория. Доколкото електоралните„ядра” и„периферии”, подкре пящи дадени политически партии, са вече уста новени от множество демоскопски агенции, рейтингите на БСП( Българска Социалисти ческа Партия), ГЕРБ( Граждани за европейско развитие на България),„Атака”(националисти), ДПС(Движение за права и свободи – партия на етническите турци) могат да бъдат споменати като предлагащи достатъчен електорален ре сурс за успешно парламентарно представител ство. Повечето от партиите от демократичната опозиция са изправени пред необходимостта да преодолеят дълбоката криза на едно не консолидирано„дясно” или„дясноцентристко” пространство, за да прехвърлят бариерата от 4% на парламентарните избори през лятото на 2009 г. Могат да се имат предвид и някол ко нови играчи като„Движение Напредък” – състоящо се от ВМРО, партия„Лидер” и БЗНС. Те се състезават за дясноцентристка позиция като алтернатива на позагубилия блясък Симе он Сакс Кобург-Гота и неговото движение, на скоро преименувано в Национално Движение за Стабилност и Просперитет. Тъй като никоя от споменатите партии изглежда няма да е в състояние да мобилизира достатъчно електо рален ресурс, за да управлява сама, много ве роятно е резултатът от тези избори да доведе до сформирането на една по-широка управля ваща коалиция. Качеството на този нов властов „микс” изглежда в много голяма степен зависи мо от старите клиентелистки амбиции.

8 Българската политическа култура в промяна Политическото доверие в по-малка степен изглежда избор между„по-малкото зло” и по вече като замъглено огледало от неясни пар тийни идентичности и нововъвлечени групи за интереси. Убеждението, свързано с политиче ския елит, че„всички са еднакви”, сериозно по ставя под въпрос рационалните модели за уча стие в политическия живот. България изглежда тласната обратно към уличните сценарии от 1997 г., дирижирани от групи по интереси, ко ито злоупотребяват с„граждански” програми за реализация на свои популистки и корпора тивни интереси. Последните предлагат много по-малко рационални и реалистични проекти, отколкото използват пари и корупционни моде ли на покровителство, за да запазят заграбени части от държавата и бизнеса чрез представи телни средства. Това може не само да насърчи определен евроскептицизъм, но също и да де стабилизира както политическата система, така и отслабената държава. То може също да до веде до коалиции със съмнителна стабилност и слаби правителства( италианският модел). Малко замервания на политическата иден тификация на българския електорат предлагат явен израз на доверието в партиите(измервано чрез конвенционалните скали„ляво” и„дясно”). Въпреки че противопоставянето на„ляво” срещу „дясно” до голяма част е загубило значението си, те все още отразяват наличните възприятия за политическа идентичност. Според проучване на института АССА – М от 2005г., една трета от насе лението дефинира своята политическа принад лежност като„ по-скоро лява или дясна”, а една трета – като„център”. Едва 20% възприемат себе си като„крайно десни, или десни”, докато 15% от анкетираните не са отговорили. Очевидно е, че повечето от нароилите се през последните години партии са„изсмука ли” електоралните си ресурси чрез взаимства ни модели за„мобилизация”. Няколко момен та могат да представляват интерес по отноше ние на този спад на ценностно-ориентираната политика, както и на едно по-рационално от ношение към политическите обекти: През 1991 г., в ранните години на демо кратичните промени, около 34% от българите нямаха доверие на Великото народно събра ние, а над 40% заявяваха, че не вярват на структурите за местно управленпие. В същото време, повече от 30% от бълга рите заявяваха открито, че не хранят доверие към никоя държавна институция. Тази цинична“входна” тенденция в поли тическа система, белязана от последвали по стоянни напрежения и периодични кризи, се оказва особено проблематична в настоящия политически контекст. Положителното отношение към правител ството(правителствата) от 20% до 43% отразява определени остатъчно-етатистки очак вания, които са се снижили още повече през изминалите години. Тези очаквания днес са ориентирани не толкова към собствения политически обект, а по-скоро към институциите на Европейския съюз, като единствен възможен фактор за значима промяна. Недоверието на българите към политиче ските институции достига границите на нор малната политическа комуникация, която до голяма степен е оставена на агенти за“връзки с обществеността” и все по-малко на убеди телните партийни или институционални функ ционери. Това се свързва с по-ниска степен на гражданска компетентност и прозираща не осъзнатост на адекватно поведение от страна на правителствените институции. Президентство, парламент и правителство Доверието в„трите стълба” на политическия обект е свързано с бързите промени в поли тическите предпочитания на електората. Про учванията в ранните години на прехода показ ваха най-високо доверие в Президентството, възлизащо на 40% от допитаните. Хипотетични те модели за„империалистично”,„символич но слабо”,„надпартийно”, или дори„социално” ориентирано президентство, се оказаха слабо релевантни по отношение еволюцията на едно по-взискателно отношение към президентство то. Никой от тези„идеални модели”, лансирани от политическите гурута от предприсъедини телния период, не се оказа съвместим с по литическата култура на нацията. Тя все още се придържа към патерналистично-поданически (по-малко участващи) образци на поведение и отношение към държавната власт, символи зирана от президента. Когнитивният обхват на

Българската политическа култура в промяна 9 мнозинството от българския електорат остава личностно ориентиран. Колкото и дискусион но да е това, то има по-малко отношение към властническите стремежи на основните полити чески играчи. Тенденцията към„дистанционен контрол” върху правителствените решения от страна на президентството, поставя под въпрос ролята му в сегашния парламентарен контекст. Президентът все повече се възприема като гарант на явно провалящ се модел на полити ческа система, който възпроизвежда остаряло статукво и в определена степен възпрепятства бързата модернизация. Исканията за въвеждане на мажоритарна избирателна система изглеждат не толкова на стоятелни, макар до момента повечето критерии за този политически подбор в крайно неедно родната( и морално замърсена) публична среда да противоречат на интересите на по-малките партии, и особено на тези с неясни клиентели. Армията Традиционно положителното( и доста санти ментално) отношение на повечето българи към„тяхната армия” е дълбоко вкоренено в политическата култура. Спомените за победи на бойните полета( прусаците на Балканите), но системни дипломатически провали, как то и широко разпространеното схващане за „нож в гърба”, продължават да вдъхновяват патриотичните сърца. Българската армия има значим принос за националния интегритет. В продължение на десетилетия, тя играе и ро лята на своеобразна социализираща институ ция. Това се отнася до нейната хомогенизира ща функция на отношение на ред етнически и други по-малко образовани културни групи. Задължителната военна служба бе премахна та през 1990 г. Повечето оценки отреждат на тази институция едно от първите места във всички класации. 70 – 75% от всички допи тани българи от ранните години на прехода (1993) до наши дни, вярват на своята армия. Въпреки това, критичното отношение от носно участието й във войната в Ирак, Афгани стан, и мисиите ѝ в други горещи точки в изпълнение на ангажиментите към НАТО, американ ските бази, които се планира да се построят на българска територия, нарастващите военни разходи във времена на социална оскъдица и т.н., в определена степен свалят тази институция от идеализирания й пиедестал. Това схващане изглежда по-малко се колебае относно ролята й като гарант на мира и стабилността в региона. Българската армия е изправена пред нови отго ворности като член на НАТО и други структури на формиращата се нова система за европейска сигурност. Необходимо е тя да продължава да насърчава реформите и да се интегрира изцяло и да допринася към тези структури. Полицията Повечето българи изглеждат все още фрустри рани от представата за тази институция като инструмент на тоталитарната власт. Това, кое то в момента има все по-голяма притегателна сила, са призивите за повече„прозрачност” и обществен контрол върху полицията. Привати зацията на сектора на сигурността, корупцията и взаимодействието на някой нейни структури с организираната престъпност, липсата на ме ханизми за контрол и т.н. поставят под въпрос настоящия й статус. Новата Държавна агенция за национална сигурност( ДАНС) се разглежда като начин да се ускорят реформите в сектора на сигурността. Често отлаганите или незначи телни ефекти от прилагането на законите, нее фективността на прокуратурата и на съдебната система по отношение на познати на обще ството престъпни групировки, недосегаемост та на високопоставени служители, участващи в схеми за незаконно обогатяване, злоупо требата с европейски фондове и т.н. отправят сериозно предизвикателство към българската полиция. Нейният успех в борбата срещу тра фика на наркотици и нелегалната имиграция се оценява значително по-високо. Нарастващата обществената увереност, че полицията по никакъв начин не трябва да бъде използвана като политически инстру мент(както през изминалите години), а да служи като гарант на гражданските интереси на българите в демократичния европейски контекст, сега набира нови сили. Необходимо е още много, за да може тази институция да допринася за борбата с криминалните групи ровки и подобряването на вътрешния ред в страната. Непоследователността на реформи те в полицията дава вече“горчиви плодове”. Назрява необходимостта да се редуцира не толкова част от явно демотивирания й състав, а по-скоро да се преосмисли ролята на тази институция в демократичната държава.

10 Българската политическа култура в промяна Съдебната система Съдебният състав и Прокуратурата са сред институциите, които предизвикват найшироко обсъждане в последните години на прехода. Принципно негативното отношение към незаконната приватизация, обогатяване то на олигархическите структури и заграбва нето както на държавата, така и на бизнеса, доведоха до драматичен спад на доверието в действащата съдебна система. В последното десетилетие доверието в Съдебния състав и Прокуратурата е спаднало с 25%, без значение от политическите предпочитания на анкети раните българи. Продължаващите искания на Европейската комисия по отношение на по добряването на ефективността й се свързват с нарастващата увереност на гражданството, че реформите трябва да са по-обхватни и подълбоки, отколкото се считаше преди – или е било позволявано от политическите групи. Силно занемареното„управление на закона” и неефективността на съдебната система от разяват по-дълбока криза на обществото, оковано в модел на„съжителство” с престъ пността и корупцията, проникнали във всички сфери на живота, политическите партии, кор поративните кръгове, системата на образова нието, и дори църквата. Исканията за радикални реформи до го ляма степен са възпрепятствани от консерва тизма на вкоренените тоталитарни традиции, устойчивата номенклатура, обслужването на приятелски или семейни кръгове, конфликта на интереси. Всичко това дълбоко ерозира правосъдните институции. Липсата на евро пейски опит, особено политически, в голяма степен е парализирала реформите. Това пре дизвикателство за българското еврочленство може да предизвика дори по-голяма криза на отслабената държава. Нарастващият на тиск от страна на Европейския съюз и вза имно координирани политики да се прилагат модерни професионални стандарти в съдеб ната система, са от изключителна важност за младата българска демокрация. Те могат да се окажат решаващи за българската интегра ция в Европейския съюз. Националната идентичност Важен аспект на политическата култура е на ционалното самосъзнание и удоволетворе нието на индивида от принадлежността към определена нация. Идентификацията с пове чето символи на нацията и държавата изглеж да силно„потисната” при повечето българи, въпреки че те рядко отричат своята национал ност. Българската национална идентификация не е източник на открито изразяван патрио тизъм, а в още по-малка степен на национал на гордост в сравнение с англо-саксонските култури. Българите не споделят готовност да жертват много в името на обществени цели. Те могат да бъдат свързани по-скоро с„латент ния”, по-интровертен патриотизъм, какъвто се приписва на немците. По отношение на своята отчужденост българите са по-сходни с итали анците, макар и по-малко разделени в култур но отношения по оста север-юг. Интеграцията на други националности и народи в българ ската национална общност изглежда по-скоро горчив плод на формално-административни, противоречиви„актове”, отколкото резултат от еволюционен процес на културно съзрява не и интеграция. Нови и все още непотвърдени данни раз криват, че приблизително 7 млн. българи жи веят извън границите на страната. Те населя ват предимно Македония( 1.4 млн.), Гърция ( 250 000), както и района на Поволжието на територията на Русия( 3 млн.). Българска та диаспора в Канада, САЩ, Испания, Бел гия, Германия, Великобритания и дори ЮАР, резултат на масовата емиграция след 1990, следва да бъде осмислена в нови космопо литни концептуални рамки. Повечето бълга ри са силно привързани към своята родина и страдат от нетипична за модерната„номадска душа” носталгия. Това налага предефиниране на променящите се национални и колективни идентичности в развиващия се глобален свят. Доверие в сънародниците Важен елемент на националната политическа култура е„хоризонталната идентификация със сънародника”. Тя се свързва с чувство то на единство, което индивидите изпитват към други членове на системата. Българите в по-малка степен се характеризират като раз единени, макар че често дават израз на не доверие към непосредственото си социално обкръжение. Въпреки това, то рядко се проя вява като враждебност. Един от факторите за това е българското семейство и характерът на

Българската политическа култура в промяна 11 българския патернализъм, които са дълбоко вкоренени в традициите на българския народ. Ценностите на взаимно уважение и при знаване, както и пословичната толерант ност към другите(без значение от религия, раса или националност), са се култивирали с векове. Това би могъл да е особено ценен културен опит в днешния силно поляризиран и твърде несигурен свят. Този опит губи част от идеализма си в рамките на модерното кул турно многообразие, наложено в годините на прехода. Етническата омраза се наблюдава рядко, а още по-рядко се среща религиозната. Пределът на гражданско-кооперативния дух на българите все още може да бъде ха рактеризиран като по-стриктен и взискателен, в сравнение с този на други народи и нации. Българинът рядко се изкушава да се„разпро стира извън чергата си”( в смисъл да надце нява материалния си статус). Животът му се върти около неговото семейство, квартал и най-близък приятелски кръг. Българите изглеждат все още чувствител ни към въпроси свързани с„произхода на ка питала”. Това често е и причина за морални обвинения дори и към най-близки роднини. Повечето хора се съгласяват обаче, че поважно е за какви цели се използват парите. Почти 30% от българите са съгласни с това твърдение, докато 49% подкрепят идеята, че може да е полезно да се„национализира капиталът” от тези, които са се обогатили не законно в годините на прехода. Това отноше ние в последните години е фокусирано върху олигархични и квази-корпоративни групи, установили монопол върху частния сектор и държавата, респ. оказващи натиск върху хиля дите малки независими фирми. Църквата Българската православна църква има подкре пата на приблизително 40% от българските граждани, анкетирани през 1998 г. Това отно шение не се влияе особено от политическа та ориентация и предпочитания. Държавата е отделена от църквата и рядко си позволя ва намеса в нейните дела дори по времето на тоталитаризма. Няколко разкола(напр. продължаващият процес в съда в Страсбург, свързан със спорове за собствеността върху църковните имоти, иницииран от„алтерна тивния патриарх”) в голяма степен поставят на изпитание доверието в тази институция. Въпреки че мнозинството българи се придържат към ценностите и традициите на Източ ното православие, това по-скоро се счита за част от собствената им културна идентичност. При все това секуларизмът е широко раз пространен и преобладава„атеистичното” възприятие на социалната действителност. Дали и до колко Българската православ на църква ще съумее да допринесе за уста новяването на функциониращо гражданско общество в страната, остава все още до го ляма степен открит въпрос. Има критики, че българската църква не се ангажира активно със социалните проблеми, както това правят други църкви в новия европейски контекст. Тенденцията за„връщане” към ценностите на християнството в сегашното светско българско общество след 1990 г. изглежда трайна и по следователна. Въпреки че религиозните цен ности нямат толкова значимо влияние както в други западни култури, те могат да се считат за стълб на хомогенността на формиращата се нова гражданската култура на българите. Семейството Българското семейство играе своеобразна допълваща роля във все още централно ре гулираната система за образование и поли тическа социализация. Понастоящем послед ната изглежда по-малко ориентирана към социално хомогенно общество, доминирано от„общи” ценности, отколкото в близкото ми нало. Отварянето на голям брой частни учи лища след 1990 г. променя старата традиция в това отношение. Повечето изследвания на общественото мнение показват, че българ ското семейство е подложено на редица зна чими и качествени промени. В началото на осемдесетте години, например не повече от 2/3 от българските семейства се дефинираха като„нуклеарни”, като 1/3 все още живеят с родителите на единия от съпрузите. Съпругът все още се счита за„ глава на семейството” (74%). Само в 17% от семействата и двамата партньори споделят, че взимат заедно реше нията по важни въпроси и дори ги обсъждат с децата си. Традиционното българско семей ство е по-патернистично, отколкото автори тарно. Въпреки това, детето често се възприе-

12 Българската политическа култура в промяна ма като обект на образователно влияние. То не се радва на независимост, както в повечето западни страни, тъй като по-често изпълнява родителската воля или съвет. Политическата класа в България по опре делен начин отразява този модел и следва известна„семейна традиция” по отношение на политическото участие. Покровителство то на роднини и приятели, вкоренено през изминалите 45 години, все още има опреде лено значение; въпреки че то намалява – с формирането на общество, в което всеки е оценяван според заслугите си – резултат от получаването на образованието зад грани ца и интензивния културен обмен. Можем да очакваме, че тази гражданска култура ще отиде отвъд традиционната патримониална ангажираност в политиката. Модерното се мейство в голяма степен се свързва с модела на еманципирани и равностойни партньори, макар по някакъв начин да е обагрено от южния образец на традиционно по-малката роля на жените в политиката. Етническата толерантност Българската държава е конгломерат от раз нообразни етнически и етно-социални гру пи, които в различна степен са интегрирани в системата. Етническите групи( етнически турци, роми, евреи, арменци и други) играе ха незначителна роля в политическия живот преди 1990 г. Сегашната Конституция прогла сява правото на всеки гражданин да използва и изучава майчиния си език. Изучаването на българския език, регламентирано като задължително в Конституцията, утвърждава пра вото на всеки гражданин на култура в съот ветствие с етническата им принадлежност. В политическата система на България съществу ва забрана за основаването на партии на ет ническа основа. Това положение бе широко обсъждано в годините на прехода като пре пятствие за интеграцията на малцинствата в системата на политика и управление. Други отдават предимство на социални, образова телни, квалификационни и т.н. фактори, които възпират пълната реализация на този процес. Един„птичи поглед” върху 4 съседни бал кански страни( Македония, Турция, Гърция и Румъния) показва по-въздържащия характер на етническите нагласи, сравнени с Бълга рия. Това се отнася до по-високите нива на толерантност на българите към употребата на други езици на обществени места. Повъздържащи, но рядко ограничителни нагла си, се изказват по адрес на ромите. Казаното в по-малка степен важи по отношение на етни ческото турско малцинство( с изключение на по-крайни националистки възражения срещу Движението за права и свободи) и неговото разширено участие в структурите за местно и централно управление, което се забелязва през последните години. Най-голяма е толерантността към право то на малцинствата да изповядват своята религия. Това отразява дълголетната тради ция на мирно съжителство на християни и мюсюлмани в България. Етническите пред разсъдъци и ксенофобията не будят особе на тревога, въпреки че определени части от младото население изглеждат по-податливи на популизъм и национализъм от нов вид. Те произтичат по-скоро от последователни те провали на политиката по отношение на младежта, нарастващата безработица и загу бата на социални перспективи сред опреде лени етнически групи. Медиите За период от 76 години( преди 1990 г.) до минира цензура върху българската преса. България преминава през 25 години на пря ка цензура от страна на полицията, 11 годи ни на„предварителен контрол” и 7 години на жестока цензура на военните. Усещането, че върху националните медии се упражнява цензура, остава задълго след промяната. Ня колко подобрения на Закона за електронните медии( от 1996) допринасят за установяване то на независима преса в страната. Бързото й комерсиализиране, високата политическа конкуренция, както и други фактори(влияние на групи за интереси), отразяват по-голямата част от днешните дефицити. Местните медии все още са склонни да произвеждат по-скоро „знаци и символи”, отколкото да разпростра няват демократичните ценности със средства та на компетентно и рационално политическо убеждение. Широкоразпространеното схва щане, че местната журналистическа гилдия и новите“медийни барони” имат склонността да„следват победителя”, че общественият де бат има повече сензационен, отколкото обе-

Българската политическа култура в промяна 13 ктивен стил, както и циничното отношение към това, което„пресата” има да каже, отразяват известна прагматична промяна в обще ствения интерес. Българските медии имат да извървят още дълъг път, преди да се превърнат в компетентни и независими. За да стане това е нужно да осъзнаят по-пълно решава щата си роля в нормално функциониращо де мократично и гражданско общество. Политическото участие и гражданската компетентност Намаляващият интерес към политиката( ма нипулиран от медиите), който регистрират де москопските изследвания в последното десе тилетие, в определена степен бива изместен от известно„завръщане към политиката”. То изглежда мотивирано от един по-взискателен прагматизъм. При все това трендът отразява чести кризи във взаимодействието на индиви да с политическия му обект. Разочарованието от политиците от всички„фракции”, масовият спад на доверието в институциите, усещането за отсъствие на средства за значима социална промяна, допълнени от липсата на капацитет на местното управление( особено в малките градове и села) да влияе върху силно центра лизираното управление и неговата политика, утвърждават традиционно„отчуждения” мо дел на политическо участие. Този тренд отчитат ред проучвания на по литическата„аномия”. Въпреки това, изглежда, нещата се променят. Изключващите инстру менти на политическата власт и непрозрач ността на вземането на решения вече не се толерират в нововъзприемания контекст след присъединяването на България към Европей ския съюз. По-осъзнатото гражданство изли за от старото състояние на„отчаяна апатия” и безпомощност пред„невидимите стени”, които следва да бъдат съборени. Малко е вероятно това да стане чрез радикални улични протести или бунтове. Тъй като българската политическа система не съумява да утвърди предимствата на централизирания модел на управление, граж данската култура търси нови начини за участие в политиката. Решаващи стъпки са направени чрез нови политически образувания(еколо гични, феминистки, благотворителни, или сту дентски движения). Тези признаци на значима обществена промяна се откриват практически във всички обществени сектори. Техният нов център на тежест изглежда европейският ста тус, придобит от управляващите елити, но в помалка степен гарантиран за по-широки слоеве. Последният се възприема като генератор на рискови пазарни решения и твърде популистки виждания за социално общество, което може да бъде постигнато в кратки срокове, чрез“взе ти под наем стратегии” и по-малко държавни ангажименти. Силно обърканите дребни пред приемачи, да не говорим за техните олигар хични и квази-корпоративни покровители, в голяма степен са загубили кредита на доверие, който им беше предоставен в ранните години на прехода. Силно„изчерпаната” българска де мокрация има нужда от„втори дъх”. Но това не е маратон, нито нови публични събития, режи сирани от новите-стари улични лидери, още по-малко PR продукт на„сенчести сделки” в силно замърсена обществена среда. Дошло е времето не само да оценяваме скромните резултати на спорния български преход, но също така да въведем ред в соб ствения си двор. Гражданската култура из глежда в голяма степен мотивирана да пре потвърди своята европейска орбита, от коя то в много отношения изглежда отклонена. “Автопилотът”, с чиято помощ функционират новите-стари елити, се оказва най-опасният риск в един все по-нестабилен глобален свят. Това може да бъде път към нови перспективи. Той се измерва не толкова със звъна на по литическите часовници в Брюксел, още помалко в Москва, или където и да било другаде. Той по-скоро отразява волята на българското общество да се извиси до по-достоен евро пейски статус по отношение на своите граж дански права, но и нови отговорности. Гражданските култури рядко се свързват с„това, което става в политиката” а по-скоро с„това, което хората си мислят, че става”. Българската политическа култура изглежда достига нова решаваща повратна точка. Тя се свежда до една все по-избистряща се пред става„какво трябва да стане”. Това е задължително за новото ѝ качество. Българското общество има както“софтуеъра”, така и“хардуеъра” за една, макар и закъсняла, но значима и силно желана обществена промяна, която да бъде наложена с демократични/ и никакви други/ средства.

14 Българската политическа култура в промяна 4. Заключение: Тенденции и перспективи Както показва опитът от последните 20 г., многообразието от хибридни политически култури, формирали се в преходния период на европейския Югоизток, увеличиха поли тическата ентропия и несигурност. Повечето от тях подкрепят демокрацията и пазарната икономика, но все още ползват стари(или “рециклирани”) идеи и схеми за вътрешен протекционизъм. България може да бъде по сочена като пример в това отношение. Това утвърждава едно статукво, в което значима та и желана социална промяна се отлага, или дори предефинира. Това“бягство от свободата”, затрупало демократичните надежди и революционна енергия на българите в годините на прехода, заплашва да отклони страната от първоначал ната й европейска орбита, която се счита за га ранция за модерен демократичен и социален напредък. Държавата – или каквото е останало от нея – се е превърнала в обикновен посред ник между спорни актьори в зле измислена политическа система, използвана“на лизинг” от все по-неуверените правителства. Чрез своя патернализъм и политическа неграмотност, фрагментираната и фрустрирана политическа култура не само толерира, но и подхранва сен чести схеми за незаконно преразпределение на обществено богатство, акумулирано в годи ните на„реалния социализъм”. Идеята, че това е преходен етап от ня каква модерна метаморфоза на капитализ ма с човешко лице, който рано или късно ще изплати социалния си дълг към масите, изглежда още по-малко убедителна. Капита лизмът в тази част на Европа се оказа осо бено безвкусен и отблъскващ„орнамент на Сатаната”(Макс Вебер). са само един аргумент в полза на това. В това отношение могат да бъдат цитирани още ня колко тенденции: • Политическата култура в България не се подчинява на идеята за„демокрация на малцинството”. • Тя изглежда все по-малко вдъхновена от някаква полиархия, направлявана от не култивирани национални елити, обсебени от силите на“невидимата ръка” на сво бодния пазар. • Нео-либералните ценности имат малък шанс да пуснат корени в това общество, още по-малко да процъфтят в среда на продължителна„конкурентна оскъдица”. • Колкото и неуверена все още да изглеж да тази гражданска култура, не трябва да се подценяват нейните възможности да отправя предизвикателства към властта, превърната в заложник на заграбени пу блични пространства. • Дотолкова доколкото парите не могат да се считат за заместител на демократич ните политики, недоволството сред граж даните расте. • Постепенният преход към идеите на мо дерния национализъм и следователно към възвръщането на“заграбената държава” може да се окаже най-вероятната и на деждна консолидираща основа. • Това може да гарантира само решителна промяна към гражданско съзнание и де мократична култура от ново качество, как вото до голяма степен се появява. Неправилното функциониране на“хард – и софтуеъра” на демократичното развитие на България не би могло да се счита за продукт на някаква вътрешнопротиворечива социал на природа, още по-малко неудачен резултат от една все още крехка гражданска култура. Това развитие по-скоро е сковано в рамките на фасадна демокрация, достигнала предела на гражданска търпимост, но и легитимност. Олигарсите и повсеместно разпространените нео-феодални корупционни покровителства, Хората вече усвояват прости, но ефикасни стратегии за достигане на демократичните си цели чрез граждански натиск върху системата. Това се отнася до исканията за повече прозрач ност и социални отговорности на институциите, които да заработят върху европейски стандарти и норми. Институционното“оплитане” в кон фликти на интереси, липсата на администрати вен капацитет, фрапиращата некомпетентност да се посрещнат нарастващите обществени нуж ди, да се гарантира социалната справедливост,

Българската политическа култура в промяна 15 системните злоупотреби в несигурната пазарна среда( организирана престъпност, корупция, ин ституционални измами и т.н.) концентрират тази енергия за промяна в нови форми. Може да се очаква, че с появата на на ционални движения от различен характер ще бъде достигната критичната маса за тази дълго отлагана и дори целенасочено възспи рана социална промяна. Тъй като до сега те са все още уязвими на популизма и оперират чрез квази-политически и корпоративни гру пи, или дори групи за уличен натиск, полити ческото дилетантство би могло да се окаже решаващо и да възпрепятства идентифика цията на демократична гражданска култура в рамките на такъв обществен сценарий. Примирението и апатията все още остават източник на традиционно бягство от отговор ност, което до скоро осигуряваше удобство на управляващите коалиции. Промените по по сока на активен натиск върху правителствата и политическата класа като цяло от страна на екологични, природозащитни, профсъюзни и дори маргинализирани групи, силно проме нят тази релация. Моралната дилема на тази късна фаза на българския преход, свързана с очевидния провал на определени сегменти от управ ляващия елит да следват темповете на мо дерното демократично и пазарно развитие, може да се окажат решаващи за процеса на самодисциплиниране, през който трябва да премине българската политическа култура. Този процес на„укротяване” на опърничави пазарни„хитреци”, от който в голяма сте пен зависи реализацията на интересите на българското общество в дългосрочен план, изглежда неизбежен. Проблемът е, че повечето балкански кул тури наследяват един традиционен антаго низъм, който е свързан не само с близкото комунистическо минало. Те имат склонността да„смачкват” несъгласието по свой наивен и твърде ентусиазиран начин и все още изглеж дат малко свързани с ценностите на индиви дуалността. Тяхната социална солидарност е странен хибрид между остарял колективизъм и изменчив комунитаризъм, който прораства в крайните ниши на системите в преход. По следните често водят до изблици на деструк тивен активизъм, в по-малка степен свързан с политическата рационалност. Призивите за „силна ръка” могат да бъдат симптоматич ни. Както стана ясно в годините на преход в по-широкия евразийски контекст,“квазидемокрациите”могат да генерират само авто ритарни режими, макар да изглеждат модер ни и по европейски приятелски настроени. Това, което някой историци наричат„опи томяване” на националните елити в един нов европейски контекст, може в дългосрочен план да се окаже единствено надеждният път за преодоляването на нови неизвестности, кризи на идентичността или дори легитим ности в наново предизвикания европейски югоизток. Тази мисия може да бъде изпълнена само на основата на общи ценности на взаим но зачитане, но и отговорности. Политически те култури повече от всякога изглеждат въпрос на рационален избор в променящия се свят, но и реален шанс. Крахът на комунизма в Из точна Европа промени старите парадигми. От първоначалния хаос на българския преход изкристализира нов критичен рацио нализъм, който вече формира модерни евро пейски структури на социалния и политически живот. Европа може да процъфтява само като творение на суверенни участници, тъй като е възприела ролята на господар на собствената си съдба. Така, политическата култура се превръща в политически фактор и приоритет. Тя следва да се счита не само за отличителен маркер, но и необходимо условие за формирането на ново европейско единство. Всяка политическа култу ра, и особено тези в новите демокрации, следва да бъде оценявана според собствения си капа цитет да генерира значими демократични цен ности и да подобрява качеството на политиче ския живот. Участващата гражданска култура от активен тип, изглежда единствената сила, която да провокира значима и желана промяна, за да възвиси България до европейското й бъдеще и нови отговорности. Като преходен тип култура, българската политическа култура е преминала през три форми на политически живот – монархия, република и своеобразен„балкански деспо тизъм”, свързан с годините на близкото ми нало. Това, което някои социолози опреде ляха доскоро като„пакетирано общество”, принадлежи вече на миналото. Българите не

16 Българската политическа култура в промяна само„оперират”, но и живеят и работят в ев ропейска среда. Това е шанс както за полити ката, така и за културата, които да заработят по суверенен, но и по-отговорен начин за общата европейска кауза. В заключение нека приведем един“граждански дневен ред”, кой то според нас стои пред страната и би могъл да се дефинира по следния начин: • Необходим е значим тласък към нови по литически аплтернативи както за ле вите, така и за десните партии, за да се излезе от нишата на„квази-плурализма”, формиран през последните десетилетия. Това е огромно предизвикателство за новата гражданска култура на активно политическо участие, която най-сетне да я свърже с дру ги европейски страни в едно общо бъдеще. Прагматичното осмисляне на този обективен тренд, изборът между толкова различни изку шения във високо конкурентния, но все още силно уязвим глобален свят, може да се счита за единствения начин, по който да се разре шат стоящите пред България дилеми. • Най-ексцентричните разновидности на местния“нео-либерализъм”, определени като условия за пазарния преход, се оказ ват несъвсестими с доминиращата поли тическа култура на нацията.Тук се налага идейна корекция. • Връщането към социално отговорна държава, която да възстанови доверието в институциите и насърчи една системно пренебрегвана собствено-държавническа традиция чрез модерни форми на самоу правление, изглежда главна задача. • Икономическата криза от края на 2008 г. може да се окаже и шанс България да се раздели със стари илюзии и да възвърне загубени полета на доверие. • Подкрепяната от обществото политика, коя то да възстанови„управлението на закона” и силно накърненото чувство за социална справедливост в днешното българско об щество, има съществена роля за европей ското бъдеще на страната. • Гражданските движения, НПО и други недържавни актьори придобиват още по-отговорна роля в издигането на Бълга рия до нейния пълноценен европейски статус. Те следва да получат всестранна подкрепа, особено от европейската де мократична общност. Българите все още изглеждат изправе ни пред необходимостта да намерят поефикасни форми за обществен контрол и над зор върху държавата и нейните институции. За автора: Пламен К. Георгиев е завършил социология в университета“Александър фон Хумболт”, Берлин. Гост-професор на Хайделбергския университет, старши изследовател към Фрай бургския университет, и двата в Германия. Автор е на книгите:„Българската политиче ска култура”, Гьотинген, 2007,„Корупционните модели на покровителство в Югоизточна Ев ропа”, Висбаден, 2008. и др. По настоящем е хоноруван професор в Центъра за изучаване на рисковете и сигурността към Нов българ ски университет и колонист за няколко неза висими медии в България.