Форум Социална демокрация Визии и опции за ЮИЕ Ерхард Еплер Зората на новата ера За необходимостта от изграждане на социална демокрация в Европа

Какво означава социалната демокрация в днешния глобализиран свят? Какво означава социална демокрация? Все още ли интересът на гражданите към политиката е налице? Може ли той отново да бъде събуден? Съвместими ли са икономическата динамика и социалната справедливост? Кои конкретни политики се оказаха осъществими? Колко успешни бяха те? Тези и други въпроси са значими и съществени за всички региони на света. С поредицата от публикации„Форум социална демокрация – визии и опции за ЮИЕ“ Фондация Фридрих Еберт желае да допринесе за дебата по тези теми в Югоизточна Европа. Публикациите ще бъдат придружени от форум в Интернет(www.forum-social-democracy.org). Каним всички читатели да участват активно в тези дебати. Фондация Фридрих Еберт Бюро България Ул.“Княз Борис I” ¹ 97 1 000 София България • Текстът е публикуван също и на сръбски, македонски, албански и български език • Можете да намерите всички текстове на адрес в Интернет www.fes.rs

Съдържание: Краят на пазарно-радикалната ера.................................................................................................... 3 Пазарно-радикална хегемония вместо социална демокрация......................................................... 4 Какво трябва да се направи?............................................................................................................. 6 Щитът на Ахил.................................................................................................................................... 7 Устойчив растеж................................................................................................................................ 8 Социалдемократични основни ценности........................................................................................ 10 Социална сплотеност....................................................................................................................... 11 Социалдемокрацията и Европа........................................................................................................ 12 2

Ерхард Еплер Зората на новата ера За необходимостта от изграждане на социална демокрация в Европа Ерхард Еплер е бивш федерален министър за икономическо развитие, основател и председател на комисията за основни ценности на ГСДП. Краят на пазарно-радикалната ера Кой, обаче, трябва да постави началото на новата ера? От октомври 2009 г. в Германия Когато доверието между големите бансме свидетели на това, което се случва – и коки намаля дотолкова, че те вече не заемаха ето навярно трябва да се случи, когато точно пари една на друга, освен ако държавата не онези хора управляват или участват в управим гарантираше, че ще си ги получат обратлението, които със своите догми ни доведоха но, вярата, че е най-добре пазарите да бъдат до кризата и които сега вярват, че биха могли оставени да се саморегулират, беше не само да наложат в силно задлъжнелите държави, опровергана, тя стана за смях. Когато финанкато принуда на обстоятелствата, онова, косовата криза предизвика по-силно свиване ето някога послужи като обещание: отслабвана социалния продукт на много държави, в не на държавата без обуздаване на пазарите, сравнение с нарастването му през последните особено на финансовите. Тъй като в това няколко години, умря и обещанието, че пазаправителство участват и няколко християндерите трябва само да бъдат оставени да деймократи, които разбраха по-добре сигналите стват необезпокоявано и тогава неудържимо на времето, не може да се стигне до съгланарастващото богатство ще потече и към посие нито за продължаване в същия дух, нито малко заможните. И когато тогава стана ясно, за ново начало, така че и на избирателите на че пазарно-радикалният стремеж към данъчни тази коалиция не става ясно какво всъщност намаления за държавите, които трябваше да иска това правителство. спасяват своите банки и своята икономика с невероятни суми, не може да бъде взет насеАко се вярва на допитванията, то междуриозно, изглеждаше, че е дошъл краят на една временно социалдемократите и зелените заера, която във Великобритания беше започнаедно биха могли да очакват спечелване на ла с Маргарет Тачър, а в Германия с писмото мнозинството в Бундестага, дори и без партия на Граф Ламбсдорф до Хелмут Шмит 1 . Левицата. Не защото избирателите сега отново се стичат на тълпи към социалдемокрацияПриключи една ера, в която на държавата, та, а защото зелените се доближават до 20-те а с това и на политиката, се вярваше все попроцента. Кризата на европейската социалмалко, а на пазарите все повече. Очевидно, демокрация, обаче, не е приключила, защото обаче, държавата не беше излязла от употреСаркози, Меркел и Берлускони вече не са наба. Между другото, тя беше там, за да постави ясно. Там, където изследователите на общерамка на пазарите: правна, за да е ясно какственото мнение питат избирателите дали во е позволено и какво не в конкуренцията са за минималните работни заплати или помежду фирмите; социална, за да не остане високи максимални ставки при данъка върху трудът само един разходен фактор, а дейност доходите, то в повечето европейски страни на хора, които имат своите потребности и едно ясно мнозинство посочва отговорите, своето достойнство, гарантирано от констикоито се съдържат в програмата на социалдетуцията; и накрая, екологична рамка, която мократите. Това, обаче, все още не е основатрябва да се грижи за това едно поколение да ние да се гласува за тях. Дори и тогава, когато не разруши естествените жизнени основи на от консерваторите или либералите вече не се следващото и по-следващото поколение. очаква много. 3 1 Писмото от 9 септември 1982 г. до германския канцлер Хелмут Шмит, в което министърът на икономиката Ото Граф Ламбсдорф (СвДП) представя концепция за преодоляване на слабия растеж и справяне с безработицата, се смята за изходна точка за разрива на социално-либералната коалиция.

Пазарно-радикална хегемония вместо социална демокрация с най-големи икономически възможности преди Герхард Шрьодер да вземе решение за Агенда 2010. Междувременно повечето социалдемократи са единодушни по въпроса защо това е така. В цяла Европа, разбира се, не в еднаква степен навсякъде, пазарно-радикалната вълна, която премина през цялото земно кълбо, беше обхванала и социалдемократическите партии, особено когато те бяха на власт. Не толкова, колкото консерваторите, още по-малко от някои либерали, но не и без последици. Никой не се замисли по-задълбочено над влиянието на пазарно-радикалната хегемония върху социалдемокрацията от бившия лидер на Холандската работническа партия Вутер Бос. В реч, изнесена в Амстердам на 25 януари 2010 г., малко преди оттеглянето си, той обърна поглед назад към„Третия път”, за който той смяташе, че е открит в Холандия, преди Тони Блеър да му даде име:„Третият път- въведохме го в практиДнес е лесно да ги упрекваме за това. ката, без да му сложим етикет.” Но когато в една медийна демокрация практически всички икономически редакции и 90 процента от политическите редактори са верни на определена доктрина, почти е невъзможно да се управлява последователно срещу това – освен ако не се примирим с факта, че следващите избори са изгубени с надеждата да бъдат спечелени по-следващите. Това, казва Бос, което вълнуваше холандските социалдемократи, не беше само адаптиране:„Вместо за социална държава, която прави хората зависими, беше развита идеята за активиращата социална държава”(Bos, 2010). Активиращата социална държава, която не допускаше децата на получателите на социални помощи – и на техните деца – да продължат да живеНай-късно през първото десетилетие на новия век пазарните радикали успяха дори да преформулират понятието реформа. Изведнъж„реформа” вече не означаваше една макар и понякога малка стъпка към социална равнопоставеност. Сега реформа беше онова, което отстраняваше пазарните пречки, облекчаваше„икономиката”, намаляваше държавните разходи, предимно тези за социална сигурност. Ако някога за работниците и служителите защитата при уволнение беше важна реформа, то сега това беше нейното премахване, защото правилото назначавай и уволнявай трябваше да увеличи динамиката на икономиката, а с това и икономическия растеж. Какво се очаква да направи едно правителство, коеят от социални помощи, беше една идея, дошла от социалдемокрацията, както и от по-скоро леви политици като Ян Пронк. Но те не бяха очаквали, че междувременно ще трябва да се занимават с един друг, разюздан капитализъм:„Прогресивните от „третия път” си легнаха, докато имаше разумно контролиран свободен пазар, но се събудиха с едно развързано чудовище.” Бос е достатъчно самокритичен, за да добави: „Но такъв ли беше действително случаят? Защото кой беше развързал чудовището?” Никой не можа да се наложи над това разюздано чудовище.„Работниците изгубиха сила спрямо фирменото ръководство. Правителствата изгубиха сила спрямо мултинационалните компании”(Bos, 20101). то ежедневно трябва да чете в почти всички вестници, че страната му е на опашката в Европа, че тук растежът е с почти един процент по-нисък от някъде другаде и затова безработицата е по-висока, само защото правителството отказва да извърши реформите, които някъде другаде били толкова благотворни. Така беше в страната Тези, които не искаха да се примирят с това, трябваше да чуят, че всичко това е последица от глобализацията, от един неудържим процес, който нищо и никой не можеше да спре. Бос казва:„Прекалено дълго време неолибералите се опитваха да ни накарат да вярваме, че глобализацията е 4

анонимно и неизбежно движение, което ни се случи и от което не можеш да избягаш”. (Bos, 2010). Резултатът беше онова, което пазарните радикали бяха планирали от самото начало:„(…) непрекъснато нарастваща англосаксонска икономическа система, непрекъснато намаляващ колективен сектор и все по-свободни пазари”(Bos, 2010). Това, което прави речта на Бос толкова ценна за социалдемократите е, че тя ни позволява да участваме в неговия собствен процес на учене. Към това спада заключението му:„Постепенно се убедих, че понякога е по-лесно и по-добре да защитаваш обществените интереси от пазара, отколкото да се опитваш да обуздаеш пазара, за да не навредиш на обществените интереси”(Bos, 2010). Бос не забравя също, че успехът и провалът на пазарните радикали имат и морална страна:„Човешкото достойнство е подкопано от непрекъснатия натиск на комерсиализацията върху обществената атмосфера, систематичното апелиране към първичните ни нужди да искаме повече, повече и повече и сега, сега и сега и постоянното засилване на индивидуалните интереси и емоции като единственото нещо, което носи щастие. В крайна сметка, това разрушава обществото, защото това прави хората безразлични един към друг[...]” (Bos, 2010). Егоизмът е присъщ на човека и не трябва да бъде демонизиран. Но какво се случва, когато той систематично бива подстрекаван, честван, издиган в модел? Вутер Бос е цитиран тук подробно, защото той, активният политик, който познава отговорността на управлението, ни обяснява как се е стигнало дотам, че пазарно-радикалната хегемония не само угнети и провокира съпротивата на социалдемократите в Европа, но също така ги заплени и ги накара да направят отстъпки, които днес още водят до слабо търсене на социалдемократични алтернативи на пазарния радикализъм. Може би към холандския анализ – поне под формата на въпроси – би могло да се добави: Не беше ли фатално също, че пазарните радикали даваха вид на напълно прогресивни? Че взеха понятието реформа и го преобърнаха? Че с това засегнаха по изключително чувствително място някои социалдемократи, които все още искаха да бъдат прогресивни? И не поражда ли това въпроса дали социалдемократите през 21 век не трябва понякога да съхраняват с цялата си енергия някои неща, макар и критиците им да се преструват на прогресивни. Например солидарните системи в здравеопазването или прогресивния данък върху доходите, които са се доказали в продължение на повече от век. Това поражда и друг въпрос: може ли разбирането за иновация да се използва в разработването на социалдемократични програми? В промишлеността техническата иновация е задължителна, тя се състои, независимо дали политика изисква това или не. А в политиката? Винаги ли там всичко, което е ново, превъзхожда съществуващото? Това, формулирано като твърдение, а не като въпрос, беше аргументацията на пазарните радикали. Не трябва ли отново да намерим ясни критерии за това какво разбираме под прогрес? На Дрезденския партиен конгрес Зигмар Габриел посочи спешно необходимото за онова, което не само германските социалдемократи наричаха„нов център”:„Политическият център в Германия никога не е бил твърдо място, определена група в обществото[...] Политическия център в една страна винаги се е печелил от този, който в очите на мнозинството от хора има под ръка правилните въпроси и правилните отговори”(Gabriel, 2009, 6). Адаптирането към хегемониалното течение не води към центъра, а към политическа забрава и ненужност. По-старите социалдемократи знаят, че имаше времена, през които социалдемократическите искания бяха понятни на малцина. Мнозинството искаше нещо друго и затова гласуваше по друг начин. Това беше дразнещо, но разбираемо. Днес, в 5

много европейски страни, мнозинството одобрява социалдемократичните представи и цели – за две трети от германците демокрацията е идентична със социалната демокрация, липсата на социална справедливост предизвиква съмнения в демокрацията – но една голяма част от това мнозинство не вярва, че социалдемократите могат да постигнат целите си. Немалко хора дори се съмняват, че те наистина го искат, други им признават добрата воля, но не и необходимата сила за налагане. Това има също нещо общо с нарастващия скептицизъм спрямо всяка политика. В Германия трима от четирима избиратели смятат, че нещата в страната не са справедливи. Но половината от тези три четвърти не вярва, че някоя партия може да промени нещо. Там, където хората вече не могат да си представят, че политиката променя нещо, левите партии страдат най-много. Какво трябва да се направи? Консерваторите не са много склонни да променят, а по-скоро да се грижат за това да цари ред и да върви икономиката. В известна степен те най-често могат да се с справят с това. Но да създадат социална равнопоставеност, повече справедливост? Това би било добре, но е прекалено хубаво, за да е вярно. Ако към това добавим и загубата на доверие, породена от изказването на някои повлияни от пазарно-радикалната хегемония социалдемократи, че справедливостта на разпределението вече не е актуална тема, то не бива да се учудваме на слаби изборни резултати. зависимо от факта, че и в предхождащата я Берлинска програма нямаше такова. Формиращите общественото мнение не четат партийни програми. Така остава един път, който някой, който се гордее с политическия си реализъм, би могъл да отхвърли като наивен: бихме могли да преосмислим миналото си, да се изправим пред него, да признаем грешките си, но и да обясним как се е стигнало до там. Бихме могли да се опитаме да възстановим отново доверието си сред онези, които вече не ни вярват. Не като се опитаме просто да се оправдаем за онова, което се е случило, а като покажем какво може да породи в едно медийно общество тоталната хегемония на една идеология, която освен това се представя за наука. Това обаче, няма да стане без и външни критици също да вземат думата. Такова преосмисляне би могло да стане на национално или на европейско ниво, може би дори първо на национално и след това на европейско. Форум биха могли да бъдат фондациите, в Германия например Фондация Фридрих Еберт, или също някоя от църковните академии. Целта не бива да бъде някоя партия да се извинява. Това би влошило нещата още повече. Но ако от това излезе, че не са били правени само грешки и че грешките не са били дело на зловещи предатели, а на погрешими хора, които, ако го кажем с думите на Гьотевия Фауст„са се старали устремено”, но за съжаление не са „съзнавали правилния път”, то това дори би било от полза вътре в партията. Какво трябва да се направи? Циниците биха могли да заложат на способността на хората да забравят бързо: след три години хората ще имат други спомени и други грижи. Съвестните интелектуалци биха могли да се аргументират, че има нужда от нова програма. Но германските социалдемократи приеха много преди изборната им загуба на 27.09.2009 г. новата „Хамбургска програма”, която не съдържа следи от пазарно-радикално мислене, неАко резултатът от европейското преосмисляне бъде дузина общи тези за миналото и бъдещето, то това би могло да събуди, особено сред по-замислените наблюдатели, най-малкото нов интерес към една стара, но очевидно все още отзивчива, самокритична и открита партия. 6

Щитът на Ахил В апогея на пазарно-радикалната ера в списъците с бестселъри в САЩ и Великобритания фигурираше една книга от 900 страници, която носеше необичайното заглавие Щитът на Ахил. Неин автор беше един умен историк, който е работил и като съветник на американския президент: Филип Бобит. Това, което не става ясно от заглавието, е, че книгата съдържа история на държавата, предимно тази от последните 500 години, и то с оглед на отношението между оръжейната технология, военната организация и държавната форма. Тоест, един привидно чисто научен труд. Той придоби политическо значение поради това, че от своето изследване Бобит също направи заключение каква ще бъде държавата през 21 век, в действителност, каква можеше да бъде: пазарна държава( market state). В случая не са интересни трите различни форми на тази пазарна държава, които авторът различава, още повече че Бобит дава предпочитание на една от тях, а именно на предприемаческата пазарна държава. Пазарната държава се различава от всички познати досега държавни форми по това, че вече не е пряко отговорна за хората, а само за функционирането на пазарите. Гражданите на тази пазарна държава трябва да се осланят на пазарите. Същите трябва да им предлагат възможности, възможно най-много и най-атрактивни. Тези, които знаят как да се възползват от тези възможности, не се нуждаят от допълнителна помощ, докато тези, които не са толкова добри и находчиви в това, имат лош късмет. Държавата не отговаря за тях. Това може и да е приложимо за стоковия пазар и за много услуги, но при Бобит това важи и за пазара на труда, за образователния пазар и дори за пазара на сигурността. Пазарът на труда трябва да функционира, също и в условията на назначавай и уволнявай. За функционирането на пазара на труда е отговорна държавата. За тези, които останат ощетени при това, тя не отговаря. На образователния пазар за малко пари може да се получи недостатъчно образование, за повече пари по-солидно, а за много пари отлично образование. Тези, които нямат пари, не съществуват на пазара. Учудващо е, че Бобит оставя в ръцете на пазара не само социалната сигурност, но и сигурността срещу престъпността. Тези, които искат да осигурят старините си, знаят телефонните номера на осигурителните компании, а тези, които не се чувстват сигурни у дома, знаят при коя агенция могат да си купят сигурност. Пазарната държава на Бобит се отказва дори от това, което от векове е ядрото на всяка държава: монопола върху използването на сила. Всичко се превръща в стока за продан, която неколцина могат да си позволят, а мнозина не. Вероятно пазарната държава на Бобит нямаше да съществува никъде по света, дори и пазарният радикализъм да не се беше опровергал сам. Но Бобит домисля до край това, което други са формулирали само като прости основни правила:„Колкото по-малко държава, толкова по-свободни граждани” или„Пазарът винаги е по-умен от политиката”. В пазарната държава гражданинът се превръща в клиент. Като клиент на пазара той е цар. Като гражданин той няма какво повече да каже. Политиката не се забранява, но става безпредметна. Как от един парламент се очаква да дискутира образователната политика, когато всеки може – и трябва – да реши сам колко ще похарчи за образование? Никой парламент, никое правителство няма нужда да се притеснява също за полицията и вътрешната сигурност. Това, което трябва да се направи, се урежда между клиента и агенцията за сигурност. Със сигурност дотам не се е стигнало никъде и дотам няма да се стигне никъде, също и в САЩ. Но всички ние вървяхме нататък. Когато в нашите общини доставчиците на комунални услуги, градски транспорт, водоснабдяване, бяха приватизирани, общинските съвети трябваше 7

да вземат все по-малко решения. И гражданите се превърнаха в клиенти, улеснени или ядосани, но вече нямаше смисъл да се обръщат към близкия си общински съветник. Той не можеше и да промени вече нещо. В Европа също бяха закрити полицейски участъци, докато браншът сигурност изживяваше бум. Пазарната държава на Бобит може да ни помогне да скицираме държавата, която трябва да бъде отговор на пазарния радикализъм: това е държавата на гражданите. Те формират държавата, те носят отговорност за нея, те я подкрепят и тя е там за тях. Тази държава има задължението и естествено също правото – да гарантира да не се превърне в стока онова, което не бива да се превръща в стока. Образованието не е стока, която един може да си купи, а друг не, а човешко право, на което държавата е задължена да служи. Сигурността срещу престъпността не е стока, които някои могат да си позволят, а мнозина не, а дълг на държавата, насрещната услуга за нейния монопол върху използването на сила. Социалната сигурност също не е стока. Държавата на гражданите отговаря за осигуряването на достойни за човека условия на живот. В държавата на гражданите важи приматът на политиката, т.е. приматът на волята на нейните граждани. Това също е примат над законите на пазара. Това означава също, че в случай на съмнение членовете на конституцията трябва да се наложат над резултатите на пазара. Ако например в Основния закон на Германия държавата се задължава да зачита и защитава човешкото достойнство, тогава работни заплати, които не осигуряват препитанието, са недопустими като нарушение срещу човешкото достойнство, дори и пазарът да предлага за някои дейности само мизерно заплащане. В една държава, в която гражданите са последна инстанция, същите имат правото да работят там, където смятат за правилно: в икономиката като предприемачи или служители, като клиенти, като спестители и инвеститори, но също и във всички сфери на гражданското общество – в профсъюзи и асоциации, сдружения и партии, в църкви, синагоги и джамии. В държавата на гражданите жизненото гражданско общество не е конкурент на държавата. То не може да я замести, но може да я стимулира, коригира, да предприема социални или педагогически експерименти и дори да запълва празноти, които държавните действия винаги подминават. Демократичната държава и гражданското общество се нуждаят един от друг. В оптималния случай те се укрепват взаимно. Там, където гражданското общество иска да поеме своята част от отговорността, призивите за референдум стават по-силни. Той доближава гражданското общество до онези, които все по-често са определяни пренебрежително като„политическа класа”. Опасностите, които се крият в петициите и референдумите, могат да бъдат смекчени с едно разумно законодателство. Този, който иска да оживи, да ревитализира демокрацията през 21 век, не може да мине без референдум. Устойчив растеж Професор Майнхард Мигел винаги е принадлежал към политическите учени, които не губят контакта с практическата политика. Заслуга за това има неговата, непомрачавана с десетилетия, връзка с един от най-добрите и оригинални умове на германските християндемократи – Курт Биденхоф. Между другото, Мигел вече има свой собствен институт. Сега, във възраст, в която другите се наслаждават на заслужената си почивка, Мигел изненадва обществеността с еретически тези. Те се отнасят за една тема, по която доскоро имаше консенсус, но в същото време беше и тема табу: икономическия растеж. Мигел очаква, също както и други, че икономиката в доближаващите се до раз8

витите индустриални държави страни като Китай или Бразилия ще расте още известно време, както и да се надяваме – също и в някои развиващи се страни. Що се касае до индустриалните държави в Западна и Средна Европа, там приключва един- исторически аномален- период на бърз растеж. Разбира се, не внезапно, темповете на растеж, които вече от десетилетия се стабилизират, ще продължат да са такива, най-малкото ако от конюнктурните подеми и спадове се изчислят средно статистическите. Инструментите, с които досега с променлив успех се правят опити за стимулиране на растежа, намаление на данъците или кредитно финансирани конюнктурни, стимулиращи икономиката, програми, отпадат като опция при тази рекордна задлъжнялост на държавите. Но докато има растеж, той трябва да бъде използван за намаляване на задлъжнялостта, за отстраняване на замърсяването на природата и за справяне с катастрофи. Растежът вече няма да играе голяма роля за подобряване на качеството на живота на хората. Не, Мигел не е против растежа. В някои части на света той е необходим и неизбежен. Той само смята, че е нереалистично европейските индустриални държави да разчитат на него. Това означава: който поставя икономическия растеж като политическа цел, по възможност като най-висока цел, или, като Ангела Меркел, като единствена цел, ще се провали. Разбира се, това не означава, че правителствата трябва да се стремят към„нулев растеж”. Това би било още по-безсмислено, отколкото да се цели растеж от три или четири процента. Ако в края на годината статистиците изчислят един или дори два процента растеж, това винаги е по-добре от същите проценти с отрицателен знак. Вече не може да се постигне успех на избори с хубавите плакати на различните партии за растеж или даже за подем на икономиката. И двете зависят повече от световната конюнктура, отколкото от националните правителства. Това в бъдеще ще стане толкова ясно, че повече никой няма да лепи такива плакати. Но какви са последствията? Един безсмислен спор, т.е. за това дали растежът е нещо добро или лошо? Да се надяваме, че не. Въпреки всички факти, един спор за това как може отново да бъде стимулиран растежът? Това няма да ни бъде спестено. Но по никакъв начин няма да има практически последствия. Може би социалдемократите биха могли да си спомнят, че те – както може да се прочете в Берлинската програма на ГСДП – преди избухването на пазарно-радикалната вълна вече веднъж са твърдели, че не е толкова важно колко расте, а какво расте. Тук в практиката ние сме много по-напред, отколкото в теорията. Ние не искаме да нараства употребата на старомодна енергия, а да се свие. Оттук следва, че трябва да нараства всичко, което намалява тази употреба. Ако днес в цяла Европа става въпрос за„зелен растеж”, то тогава това означава: трябва да има растеж на това, което спира влиянието на хората върху климата. Всичко, което ускорява климатичните промени, трябва да бъде свито. Накратко: това, от което се нуждаем не е спор на икономистите – или на философите – за благославяне или отричане на икономическия растеж, а едно политическо обсъждане какво трябва на нараства и какво – не. Разбира се, при това ще бъде установено, че един широк спектър от стоки и услуги просто могат да бъдат оставени на пазара, при което политиката не трябва да настоява нито за растеж, нито за свиване. За политиката ще бъдат важни областите, при които ще са необходими по-бърз растеж или пък по-бързо свиване. Тук също сме много по-напреднали в практиката, отколкото в теорията: когато Франк-Валтер Щайнмайер преди изборите през 2009 г. в Германия представи в един подробен документ какво трябва да се прави в следващите години, в него той не изискваше икономически растеж, а описа точно областите, в които трябва да бъде стимулиран растежът. Наред с възобновя9

емите енергии и други инвестиции, които и Андреа Налес(Cruddas, Nahles 2009). трябваше да направят Германия устойчиФактът, че основните ценности обвързват ва, бяха преди всичко и услугите за човеевропейските социалдемократи, е важен. ка. Като цяло, един впечатляващ каталог с В основата на всичко стои често модифиизбран, селективен растеж. цираната триада на Френската революция. На първо място, еднакво за всички, винаги Дали като цяло ще има икономически е свободата( liberte), а на трето място сорастеж се решава на пазарите. Поради лидарността( fraternite). Някои партии са това, пазарните радикали имаха успех с тезапазили равенството( egalite), други са го зата, че колкото по-нерегулирани са пазазаместили със„справедливост”, но не и без рите, толкова по-високи са процентите на да обяснят къде справедливостта изисква растеж. Намаляването на данъците за предравенство и къде не. приятията би трябвало да ускори растежа. Един аргумент, на който беше трудно да се Триадата на Френската революция е не противостои. Накратко: който иска в стасамо основата на социалдемократите, но и тистиката за брутния вътрешен продукт да въобще на европейската демокрация. Весе появи положителен растеж, трябва да зароятно не само в Германия тези основни ложи на пазарите и да следва изискванията ценности се срещат и в програмите на хрина икономическите босове. Това в повечето стияндемократите. Така и трябва да е. Те са случаи има политически последствия, които общият фундамент. противоречат на социалдемократическите възгледи. Желанието за растеж на едро беше Въпреки това, консерваторите интередин от лостовете, с които пазарните радипретират тези основни ценности различно кали взимаха превес над своите противниот социалдемократите. Значителна разлици и искат и в бъдеще да имат превес. Там, ка се открива предимно по отношение на където едно общество спори какво трябва да това как трите основни ценности се отнарасте и какво по-добре не, то трябва да има сят една към друга. За консерваторите, а смелост за повече политика. Става въпрос също и за либералите, преди всичко своза това какво е по-добро за държавата. Койбодата и справедливостта(равенството) са то иска да си върне обратно предимството в неразрешимо напрежение помежду си. в политиката, трябва да води дискусията за Този, който иска прекалено много своборастежа по друг начин, отколкото досега. Не да, застрашава равенството. На практика за една хилядна повече или по-малко в стае много по-важно следното: този, който тистиката, а за спешно необходим, безвререализира прекалено много равенство(соден и вреден растеж. Не липсват критерии: циална справедливост), трябва да направи какво ускорява, какво спира климатичните това за сметка на свободата. Следователно промени, кой растеж е устойчив, следовасе касае за равновесие, при което вътре в телно издръжлив, продължителен. Кой растези партии остава спорен въпросът дали теж повишава качеството на живота, кой това равновесие е постигнато или не. Конрастеж му вреди? серваторите поставят основните ценности върху балансираща люлка. Когато едната Социалдемократични основни ценности ценност е горе, другата трябва да е долу. Затова се търси тежест, която ще постави двете части на люлката на еднаква височиКогато европейските социалдемократи дискутират своето бъдеще, не могат да подминат ценностите, основните ценна. Това равновесие винаги е неустойчиво, още повече че различните крила в партията търсят равновесието на различни места. ности, които от век и половина формират социалдемократическата политика. Това важи и за документа на Джон Крудас Социалдемократите винаги са гледали на това по различен начин. Според техния 10

опит, само правното равенство и социалната равнопоставеност – т.е. повече справедливост – са им дали възможността да направят нещо от свободата си, гарантирана в конституцията. За социалдемократите социална справедливост означава не помалко, а повече свобода, в смисъла на реална, осезаема свобода. Така социалдемократите могат да дефинират справедливостта дори като„равна свобода”. Следователно, тук не става въпрос за балансираща люлка, а за два локомотива на един влак. Същото важеше и важи за солидарността. Там, където се практикува солидарност, хората са по-свободни, те откриват нови пространства за свободна дейност. Днес психолозите знаят, че децата, които в семейството си са изживявали или практикували безусловна солидарност, се чувстват по-удобно и по-свободно при контакта си с други хора или институции. Солидарността укрепва свободата. Солидарното общество, за което социалдемократите се застъпват, е свободно общество. С други думи: солидарността се основава на свободни решения на свободни хора. Болшинството от европейците иска солидарно общество. За социалдемократите трите основни ценности се подкрепят и допълват взаимно. Тук също сме по-близо от други до предизвикателствата на нашето време: там, където пропастта между богати и бедни става все по-дълбока, а обществата се разцепват, страхът от прекалено много социална равнопоставеност изглежда тривиален. рата свободни, свободни от страх, от лицемерие, но също и свободни за участие в обществения и политическия живот. Не всички социалдемократи ще се съгласят с тезата, че това важи също за вътрешната сигурност. Не само онези, които познават големите градове в Латинска Америка, изживяват като прекрасно, безценно късче свобода възможността на стар човек да се разхожда на публично място по всяко време от деня, при нужда и в полунощ. Най-несправедливото и найнесвободното общество е онова, в което сигурността може да се купи само на цена, която малцина могат да платят. Монополът на държавата върху използването на сила създава свобода и подкрепя справедливостта. Ето защо, той е постижение на цивилизацията, което социалдемократите също трябва да защитават. Не е задача на политиката да проповядва основни ценности. Но и политически слабо заинтересованите искат да знаят какви мотиви и ценностни представи стоят зад ежедневната политика. Социалдемократите имат успех там, където им се удаде да изведат практическите си действия от основните си ценности, да ги оценят и представят като малка, дори дребна стъпка към повече свобода, повече справедливост или повече солидарност. Доверието възниква там, където действията на политиката са видимо обвързани с ценности. Социална сплотеност Това, което важи за справедливостта, е вярно и за една друга ценност, която е близка до триадата: сигурността. Не е вярно, че сигурността, било то социалната сигурност или сигурността срещу престъпността, непременно ограничава свободата. Преди сто години левият либерал Фридрих Науман е знаел обратното, когато е попитал партийните си другари каква полза има човек от всички права и свободи, ако не знае с какво ще живее през следващите четири седмици. Социалната сигурност прави хоПрез 21 век войните бяха и стават все по-редки, докато изблиците на насилие вътре в държавите все по-чести. Те са свързани най-често с разпадането на държави: много от тях вече не са в състояние да поддържат улиците си проходими, да изпращат учители в селата, да провеждат съдебни процеси без корупция. В повечето африкански държави полицаите са толкова мизерно заплатени, че без доходи от корупция те не биха могли да изхранват семействата си. Това често води дотам, че 11

те нямат желание да застрашават личния си живот, преследвайки престъпниците. Търговци, чиито пазари се плячкосват пред очите на полицията, рекрутират свои собствени милиции, които от своя страна преследват всичко, което смятат за престъпно. Така се разпада държавният монопол върху използването на сила, насилието се приватизира и комерсиализира. Фондът за мир 2 (The Fund for Peace) публикува всяка година Индекс на провалените държави(Failed States Index). В случая, обаче, той не прави разлика, както обикновено, между failing states, т.е. провалящи се държави и failed states, т.е. вече провалили се държави, по същество вече несъществуващи държави. Вместо това, той различава„застрашени” и„много застрашени” държави. За 2009 г. той е определил 35 държави, предимно в Африка и Южна Азия, като„много застрашени”. Почти всички държави от Латинска Америка спадат към„застрашените”. Разделението на обществото най-често предхожда приватизацията и комерсиализацията на насилието. Там, където милиони хора вегетират в бедни квартали, barridas, favelas, докато богатите се крият зад електрически огради в затворени комплекси( gated communities) и се охраняват от наемници, насилието- отдолу от бедняшките квартали и добре платеното отгоре – се приватизира, при което двете му форми бързо се уеднаквяват в жестокостта си. Броят на жертвите се увеличава. В нарковойната в Мексико умират повече хора отколкото в размириците в Афганистан, без да се броят осемте хиляди души, които изчезват безследно в съседната на САЩ страна. Какво общо има това с бъдещето на социалдемокрацията? Това показва, че тези, които допуснат или предизвикат разделението на обществото, са не само на грешен, но и на крайно опасен път. Тези, които като Маргарет Тачър твърдят, че изобщо няма общество(“There is no such thing as society”, Tatcher, 1987), няма нужда да се притесняват за неговата сплотеност – докато накрая обществото се раздели по такъв начин, че приватизация на насилието стане неизбежна. Ако пазарният радикализъм не се беше провалил икономически, по този начин той щеше да се разруши сам след няколко десетилетия. Свободните пазари също не функционират без държавен ред, без установено и наложено право. От друга страна, провалът на пазарният радикализъм щеше да сложи край на демокрацията и на правовата държава. Днес, особено в Европа, е време за промяна на курса. Кризите през последните години засилиха готовността за това. Голямо болшинство споделя виждането, че обществата трябва да бъдат сплотявани чрез социална равнопоставеност. То обхваща профсъюзи и църкви, както и значителна част от консервативните партии и техните поддръжници. Ако социалдемократите успеят да убедят това мнозинство, че именно при социалдемократите сплотеността на едно общество ще бъде в най-добрите, най-опитните ръце, те ще имат пред себе си огромно предизвикателство, но също така и голям шанс. Солидарното общество се оказва не само правилно и добро, но и страшно необходимо. Социалдемокрацията и Европа В Европа социалдемократите празнуваха формиращите си успехи в отделните национални държави. В тези национални държави те използваха инструментите на тези национални държави да правят политика в полза на тези национални държави. Както казва полският социолог Зигмунт Бауман,„държава, достатъчно силна да принуди икономическите интереси да уважават политическата воля на нацията и етичните принципи на националната общност”(Baumann, 2009). Фактът, че в края на първото десетилетие на 21 век социалдемократите изживяват трудни времена, може да бъде обяснен с едно друго прозре12 2 Вж http://www.fundforpeace.org/

ние на Бауман:„Но националните държави те с големи букви върху плакатите, с които вече не са суверенни във всички аспекти една лява партия парадира по улиците. на съвместния живот на собствената си територия”(Baumann, 2009). Според Бауман, Загубата на суверенитет, която се дереалната власт е изчезнала от националната батира тук, е не толкова резултат на надържава и е отишла в глобалното простран- редбите на Европейския съюз, колкото на ство( global space). Накрая Бауман констаглобализацията на пазарите, включително т ир а примирено:„Вече не е възможно да се на финансовите пазари. Всъщност отгоконструира„социална държава”, която гаворът би бил глобализация на политиката, рантира екзистенциална сигурност за всич- включително глобализация на социалдеки в рамките на националната държава”. мокрацията. Днес това може да бъде една далечна цел, една мотивираща утопия, а не Дори и тези, които смятат формулировполитическа задача за следващите години. ките на Бауман за прекалено крайни, трябва да признаят, че националната държава е Европа, Европейският съюз продължадеградирана от големите мултинационални ва да съществува. Той е повече от голям и концерни и банки до нивото на„локация”, достатъчно силен за да устои на опитите която трябва да се конкурира с други локаза изнудване. Кой би повярвал на някого, ции за инвестициите на глобално оперира- който заплашва да подмине пазар от 500 щия капитал. Ако данъчната Ѝ политика се милиона платежоспособни клиенти? посочи като причина за това да не се инвестира там или да се изтеглят съществува- Трудността се крие в самата Европа. ЕС щи инвестиции оттам, тогава националната не е замислен като обща държава, а като държава попада под натиск. В най-лошия общ пазар. Европейската комисия може да случай тя става уязвима на изнудване. действа там, където става въпрос за отстраняване на пречки на този общ пазар и за При тези обстоятелства европейските забрана на деформации на конкуренцията. избиратели често изискваха от социалдеИ тя го прави, не рядко прекалено усърдно. мократичните си политици повече, отколко- По отношение на възстановяването на инто същите можеха да дадат при най-добро струментите в Европейския съюз, които са желание. Когато един финансов министър се изплъзнали от ръцете на националната социалдемократ увеличи данъка добавена държава, засега тя се оказва недееспособна. стойност и същевременно намали корпоративните данъци, то повечето негови изСъветът на 27-те национални правителбиратели счетоха това за несправедливо и ства отговаря за данъците. Един проект нечувано. Ако финансовият министър беше идва на дневен ред само когато всички казал:„Аз също считам това за несправед27 желаят това. Тоест не се случва нищо, ливо, но не ми остава нищо друго, ако не въпреки че налагането дори само на общи искам инвестициите да ни подминат или горни и долни прагове при корпоративните дори да бъдат изтеглени и по този начин да данъци би сложило край на разрушителнасе увеличи безработицата”, той трябваше та конкуренция за най-ниски корпоративда се страхува от отговора на избиратели- ни данъци, която допринесе за задлъжнявате:„Тогава защо гласувахме за теб? Защо нето на националните държави повече от изобщо те има?” Всеки политик се страхува спорните социални разходи. от подобни въпроси. Затова всички партии признават с неохота собственото си безси- Нищо чудно, че в Европа има социаллие. Но това не прави нещата по-добри, а демократи, които роптаят срещу Европейпо-лоши, защото така възниква легендата за ския съюз и залагат на останките от нациопредателството:„Финансовият министър ни нално-държавни компетенции. Ние трябва предаде!” И тази легенда може да се проче- да използваме тези останки доколкото е възможно. Но в това няма бъдеще. 13

Фактът, че националната държава вече не е това, което беше, има предимството, че войната между европейци вече е напълно немислима. Затова пък в рамките на Европейския съюз националните интереси се защитават с нарастваща твърдост. Това само отслабва ЕС, особено когато в случая икономически найсилната държава изпъква сред останалите. Но само с ужас бихме могли да си представим възможността за разпадане на Европейския съюз. Това, което би останало, биха били само по-малко или повече безпомощни национални държави в един свят на гиганти. Този, който наистина иска да прави политика, социалдемократична политика, трябва да заложи на Европа, на онзи Европейски съюз, чиято Комисия беше заразена от пазарно-радикалното мислене в по-голяма степен от повечето национални правителства. Може би е задача на едно цяло поколение да инсталира в ЕС политическите лостове, които националната държава изгуби, и да превърне ЕС дори в глобален актьор, способен да налага глобални правила. Досега, обаче, повечето социалдемократи в Европа не са разбрали и приели това като своя задача. На никои други избори не участват толкова малко привърженици на социалдемокрацията както на европейските избори. Последиците от това могат да се видят в Европейския парламент. Ако социалдемокрацията в Европа иска да има добро бъдеще, тя трябва да стане поевропейска, да стане видима и чуваема като европейска партия. След провала на пазарния радикализъм това би могло да стане полесно. Можем отново да започнем да установяваме общ език. Социалдемократите могат бързо да се обединят около това, че се нуждаем от„социална Европа”. Тези, които желаят това, трябва първо да създадат една политическа Европа, Европа с инструментите и компетенциите, без които не може да се изгради социална Европа. Ян Никлас Енгелс и Геро Маас са изразили това по следния начин:„Социалдемокрацията се нуждае от повече Европа, а Европа, от своя страна, се нуждае от повече социалдемокрация”(Engels/Maa ß , 2009). За да получи Европа повече социалдемокрация, оставате ни да изградим една жизнеспособна европейска социалдемокрация. 14

Литература Bauman, Zygmunt(2009):»Reconnecting Power and Politics,« available at: http://www.social-europe.eu/2009/11/reconnecting-power-and-politics(accessed on11.8.2010). Bobbitt, Philip(2002): The Shield of Achilles: War, Peace, and the Course of History. New York: Alfred A. Knopf. Bos, Wouter(2010):»Beyond the Third Way,« available at: http://www.pvda.nl/binaries/ content/assets/europanetwerk/engelse+site/Wouter+Bos+Beyond+the+Third+Way.pdf/ Wouter+Bos+Beyond+the+Third+Way.pdf(accessed on 11.8.2010). Cruddas, Jon, and Andrea Nahles(2009): Building the Good Society. The Project of the Democratic Left. London: Compass. Available at: http://www.lwbooks.co.uk/journals/ soundings/social_europe/building%20good%20society.pdf. Engels, Jan Niklas, and Gero Maass(2009):»The Good Society Needs Good Social Democrats,« in Good Society Debate. Available at: http://www.social-europe.eu/ author/jan-niklas-engels-and-gero-maass/(accessed on 12.8.2010). Gabriel, Sigmar(2009): Speech of the Chairman of the German Social Democratic Party Sigmar Gabriel at the spd party conference in Dresden on November 14, 2009. Available at: http://www.spd.de/de/pdf/091113_rede_gabriel_bpt09.pdf(accessed on 11. 8.2010). Thatcher, Margaret(1987): Interview for Woman’s Own(»no such thing as society«). Available at: http://www.margaretthatcher.org/document/106689(accessed on 11.8.2010). 15

Äî ñåãà èçëåçëè èçäàíèÿ íà ïîðåäèöàòà îò ïóáëèêàöèè „Ôîðóì ñîöèàëíà äåìîêðàöèÿ – âèçèè è îïöèè çà ÞÈÅ“ 1. Âúçäåéñòâèÿòà íà ÅÑ âúðõó Åâðîïåéñêèÿ ñîöèàëåí ìîäåë è ñîöèàëíîòî åäèíñòâî Lothar Witte – Dr. Heinrich Sassenfeld 2. Íîâàòà ïîëèòè÷åñêà èêîíîìèÿ â åâðîïåéñêàòà äúðæàâà íà áëàãîäåíñòâèåòî Patrick Diamond 3. Åâðîïåéñêè èêîíîìè÷åñêè è ñîöèàëåí ìîäåë- ãåîãðàôñêà êàðòà íà ðàçëè÷íèòå èíòåðåñè Marius Busemeyer, Christian Kellermann, Alexander Petring, Andrej Stuchlik 4. Ñîöèàëäåìîêðàòè÷åñêà ïðîãðàìà ñëåä ðàçøèðÿâàíåòî íà Åâðîïåéñêèÿ ñúþç Christoph Z Ï pel 5. Óíãàðñêèòå âúëíåíèÿ – ñèìïòîì íà öåíòðàëíîåâðîïåéñêàòà êðèçà íà ïðèñúåäèíÿâàíåòî Michael Ehrke 6. Ñîöèàëíàòà ñïðàâåäëèâîñò çà 21 âåê ãðóïà àâòîðè 7. Ïî ïúòÿ íà ïðåðàçãëåäàíèÿ åâðîïåéñêè ìîäåë Anthony Giddens 8. Åâðîïà íà ðåãèîíèòå ãðóïà àâòîðè 9. Ìåæäó ñòàðè ðåöåïòè è íîâè ïðåäèçâèêàòåëñòâà: Åâðîïåéñêàòà ëåâèöà òðÿáâà äà ñå ïðåîðèåíòèðà Ernst Hilebrand 10. Ïå÷åëèâøèòå îò íîâèÿ Åâðîïåéñêè Äîãîâîð Jo Leinen 11. Ãúâêàâà ñèãóðíîñò íà òðóäîâèòå ïàçàðè íà Åâðîïà – òúíêàòà ëèíèÿ ìåæäó ãúâêàâîñò è ñîöèàëíà ñèãóðíîñò Inge Kaufmann, Alexander Schwann 12. Ôèíàíñîâàòà êðèçà è ðåàêöèèòå – êàêâî ñå ñëó÷è äîñåãà. Ïåò ïîäõîäà â òúðñåíåòî íà èçõîä Eric Helleiner 13. Îò ôèíàíñîâà êðèçà äî ïîâðàòíà òî÷êà Êàê“ñúáïðàéì êðèçàòà” â ÑÀÙ ñå ïðåâúðíà â ñâåòîâíà è å íà ïúò äà ïðîìåíè ãëîáàëíàòà èêîíîìèêà Jacques Sapir 14. Ãëîáàëíàòà êðèçà â åâðîïåéñêàòà ïåðèôåðèÿ Ïîãëåä îò Öåíòðàëíà è Èçòî÷íà Åâðîïà ãðóïà àâòîðè 15. Îòäàëå÷àâàò ëè ñå åäèí îò äðóã Åâðîïåéñêèÿò ñúþç è Áàëêàíèòå Bj Ï rn K ü hne 16