Съвременната българска политическа култура е резултат от сложно преплитане на наследени и нови разбирания, възгледи, ценности и практики и непрекъснато усвояване на модуси на по литическо ангажиране и поведение. Преобладаващата политическа култура в България днес е бе лязана силно от общностен консерватизъм, национални блянове, персонализъм и недоверие към политическата класа като цяло. Активистката култура в днешна България е ограничена, дори маргинална, разделена на два противоположни полюса: граждан ската активност и националистическата мобилизация. Синдикалното ангажиране остава формално и професионали зирано, синдикатите са в доста слаба позиция в съществуващата система на социален диалог. Гражданският сектор в днешна България е силно зависим от външно финансиране, има малко вътрешни опори и много ограни чено подпомага гражданското участие. Такова съществува, но само в ограничени и разпръснати сектори на обществото, като се про явява по-скоро спорадично. Март 2011

Българската политическа култура и гражданското участие 1 Съдържание 1. Въведение ...............................................................................................................................................2 2. Оригиналните черти на българската политическа култура. ................................................................3 3. Ангажирането с политиката ...................................................................................................................9 Типология на партийното членство .................................................................................................15 Участие в граждански организации и движения ...............................................................................18 4. Съвременната политическа култура пред изпитанието на Европа ...................................................22

2 Българската политическа култура и гражданското участие 1. Въведение Политическото участие е предмет на многобройни изследвания през послед ните десетилетия. Предметът е форму лиран по различни начини в социалните науки, като първоначално той се тре тира в термините на„граждански дълг” –„задължението за участие” е елемент от нормативното разбиране за демо крацията, независимо дали е античната или съвременната. В своето референтно сравнително изследване на гражданската култура Гейбриел Алмонд и Сидни Върба посвещават цяла глава на„задължение то за участие”(Алмонд, Върба 1998). Но разсъждавайки за това те всъщност от криват, че в съвременните демокрации гражданите всъщност са твърде слабо ангажирани, имат твърде ограничено участие. Робърт Дал в своето изследва не за демокрацията посочва като първи критерий на този политически режим „ефективното участие”(Дал 1999: 44). Ко ето не му пречи да констатира, че съвре менните демокрации всъщност се осно вават на ограничено участие. На равнището на индивида участи ето в политиката, в обществения живот като цяло, се основава на разбирания и представи за това, какво е политиката, какво е значението на индивидуалното участие в нея. Тези разбирания и пред стави са едновременно наследен опит от предишните поколения(политиче ска култура), усвоен опит и натрупани знания за ориентиране в политическия живот(гражданска компетентност) и ин териоризирани политически ценности, самосъзнание за това, какво е важно в обществения живот, кое е правилно и кое не(ценностни йерархии). Политическата култура е обект на из следване от сравнително недълго време – това е ново понятие, което вече се е наложило в социалните науки. Полити ческата теория разграничава два подхо да към политическите явления: култура листкия и рационалисткия. Подходът на политическата култура като политическа обяснителна теория често се противопо ставя на подхода на рационалния избор, разглеждащ политиката като пазар, в който участниците вземат решенията си рационално и на основата на преценка та за възможните ползи и загуби от един или друг избор. Политическата култура търси по-скоро социологически обяс нения в политическото поведение на индивидите и социалните групи, обясне ния основани на споделяните ценности и представи, включително на емоции и нерационални мотивации. Това проти вопоставяне, според Тодор Танев, може да се обясни с„младенческата възраст” на политическата наука, поради което той предлага в мащабното си изследва не„Политическата култура” синтетичен подход, при който самата политическа култура е резултат от сложен културен избор, а чистата рационалност винаги се допълва от една културна рационалност (Танев 2001: 18-19). В съвременното българско общество съжителстват по същество няколко поли тически култури, така както ги определят Г. Алмонд и С. Върба: традиционна, по даническа и гражданска(Алмонд, Върба 1998). Но също така сме в състояние да дефинираме и господстваща политиче ска култура, споделяните от мнозинство то общи културни модели. Тук наследе ното се смесва с новото, политическата култура е винаги в процес на обновява не. Разбира се новопоявяващите се кул турни модели, днес свързани до голяма степен с членството на България в ЕС, не носят непременно и само позитиви. Така

Българската политическа култура и гражданското участие 3 както Европа, винаги ценностно натова рена позитивно в българското масово съзнание, не е източник единствено на положителна промяна. Изработването на разбиране за противоречивостта на европейските общества е част от продъ лжаващата и днес модернизация на българската политическа култура. Това е свързано с преодоляването на вярата, че там,„в белите страни”(както често може да се чуе или прочете), нещата са непре менно по-добре отколкото у нас,„там” всичко е по-добро от„тук”. Ако приемем, че има господстваща политическа култура, съжителстваща и с повече или по-малко маргинални, мал цинствени, политически култури, основ ният въпрос трябва да бъде: какъв е ха рактерът й, какви политически ценности и навици се налагат, разпространяват, устояват в днешното българско обще ство. Оттук и следващите въпроси, като този за специфичните механизми, които поддържат господстващата политическа култура, както и дали е възможно разви тието на трайно преобладаваща граж данска политическа култура в България. Съвременната българска политиче ска култура е смесица от наследени и новопридобити политически ценности, навици и практики. С традицията не мо жем да обясним всичко, макар в гово ренето често да прибягваме към оправ дания с„500 години турско робство” или „45 години комунистическа диктатура”. Днес младите хора в България, които нямат никакъв личен опит с комуниз ма(още по-малко с„турското робство”) съставляват почти една трета от избира телите. Новите елементи на българската политическа култура са резултат от ус вояване на собствен, днешен опит, все по-често европейски, произтичащ от членството ни в ЕС. Ако се върна към поставения по-горе въпрос за това, какъв тип преобладава ща политическа култура се установява в българското общество и дали това може да бъде гражданска култура, тогава би било интересно да се анализират онези черти на съвременната политическа кул тура в България, които са в противоре чие характеристиките на гражданската култура. Очертаването на тези характе ристики има стойност, ако те бъдат под ложени на критично осмисляне, вклю чително на изясняване на поддържащи те ги социални структури. 2. Оригиналните черти на българската политическа култура Българската политическа култура е била обект на не малко изследвания, напра вени в различни академични полета: историята, философията, историческата антропология, социологията, политоло гията. Част от текстовете, посветени на този изследователски предмет, се ква лифицират като„народопсихология”. Рискът в случая винаги е да се попадне на едно поле от банални очевидности, които претендират за реконструиране на българската политическа култура. Един от признатите авторитети в из следванията за„българския национален характер” Иван Хаджийски е автор на ре ферентни текстове върху„бита и душев ността на българския народ”. Подходът му е социологически и в голяма степен позволява реконструирането на прием лива картина на основните ценностни характеристики на модерното общество в България след Освобождението. Имен но в тези първи години на самостоятел но политическо развитие, като се имат предвид и предшестващите години на националноосвободителните борби, се

4 Българската политическа култура и гражданското участие оформят и разпространяват основните елементи на онова, което следва да ана лизираме като национална българска политическа култура.„Колективизъм – индивидуализъм – егоизъм: това са трите главни периода в досегашното ни нрав ствено развитие. Тези периоди са рожба на различни обществени епохи и имат за характерни носители различни обще ствени групи”, пише Иван Хаджийски в „Моралната философия на българина от новото време”(Хаджийски, 1997: 134). Тези три главни периода се олицетворя ват от задружно живеещото селячество (колективизъм), дребното занаятчийство (индивидуализъм) и днешната нравстве ност(егоизъм). Носител на последното е търговецът и капиталистът, преди и след Освобождението(Хаджийски, 1997: 175). Един систематичен опит да се разка же историята на българското общество от Освобождението до навечерието на Втората световна война е направен от Румен Даскалов в„Българското обще ство. 1878-1939”(Даскалов, 2005), а за следващата епоха на комунистическото управление вече съществуват не малко изследвания, сред които едно от наймащабните е изследването на Ивайло Знеполски„Българският комунизъм. Со циокултурни черти и властова траекто рия”(Знеполски, 2008). За периода след 1989 г. има няколко големи изследвания, които позволяват да се реконструират елементите на българската политическа култура, в частност книгата на Пламен Георгиев„Българската политическа кул тура”(Георгиев, 2000) и книгата на Евге ния Калинова и Искра Баева„Български те преходи. 1939-2002”(Калинова, Баева, 2001), но също така и социологически и културологически изследвания като това на колектива от изследователи на „Мрежите на прехода. Какво всъщност се случи в България след 1989 г.”(Чалъ ков и др., 2008), както и изследването на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев„Какво се случи?”(Райчев, Стойчев 2008). Внимателният прочит на изследване то на Румен Даскалов позволява иденти фицирането на следните няколко важни особени характеристики на българското политическо общество след Освобожде нието до 1939 г., характеристики, които изглежда запазват значението си и след това, дори, вероятно, те могат да бъдат идентифицирани и днес. Тези характери стики изглежда са трайни, но в никакъв случай не предопределени и в някакъв смисъл фатални. Напротив, те също са подложени на промени, най-вече на тяхното съдържание. От изследването на Румен Даскалов могат да се извлекат следните характеристики на българския политически живот: • Егалитаризмът, най-общо свързан със селските корени на българското следоосвобожденско общество; • Слабото гражданско общество, което се проявява в силната зависимост на партиите от властта и трудността им да оцеляват в опозиция; • Политическият персонализъм, во дещ до идентификация на партиите с техните лидери, до силна партийна фрагментация и къс политически жи вот на партиите; • Политическото насилие, към което често се е прибягвало и което е оста вило травматични следи в българска та социална памет; • Преобладаването на личният режим като разновидност на авторитаризма, при който основните решения в по литиката винаги зависят от върхов ния лидер; • Специалното отношението към Ру сия, независимо дали е приятелско

Българската политическа култура и гражданското участие 5 или враждебно, което обаче е част от по-общата идея за покровителя на България; • Силната тежест на темата за нацио налното обединение, проявяваща се като различни национални блянове (по Македония, по Беломорска Тра кия) и като възвеличаване на лиде рите, свързани с националната идея. В своето сравнително изследване „Приспособявяне на свободата”, което е съсредоточено върху опита на Румъния и Сърбия, Диана Мишкова отбелязва в за ключението:„Най-забележителната чер та на всички пост-османски балкански общества през ХІХ век – с изключение на румънското – е техният сравнително не диференциран социален профил”(Миш кова, 2001: 221). Егалитарната култура се отбелязва още от Иван Хаджийски, как то и преди него от мнозина наблюдате ли на политическия живот в България от края на ХІХ век(Константин Иречек или Павел Милюков). Българското общество остава до голяма степен селско-патри архално, основано на непосредственото равенство и солидарност в малката общ ност на рода, дълго време. Преоблада ващите нрави в националноосвободи телното движение, където се формират първите политически навици в модер ното българско общество, произтичат от преобладаващите сред дейците му селя ни и занаятчии. Според Иван Хаджийски това е и дълбоката основа на демокра тичните традиции на българския народ, теза, развита в есето му„Историческите корени на нашите демократични тради ции”(Хаджийски, 1997: 22-23). Подобна теза застъпва и Пламен Георгиев, който прави детайлен анализ на динамиката на българското национално съзнание като осъзнаване на общностни интере си, различни от частно-корпоративните и съсловни интереси. Според него ега литаризмът в българската политическа култура се основава на господстващата патриархална култура, която е изместе на в хода на подготовката на Априлското въстание от една„собствено българска поданическо-участваща култура”, беля зана от подчинението и преклонение то към харизматичния лидер(Георгиев, 2000: 96-103, 125). Подобна е и тезата на Румен Аврамов в„Неосъщественият консервативен манифест на България”, който смята, че дълбоко вкоренените егалитарни и комунални стопански тра диции в българското общество подхран ва„органичното неприемане на принци пите на капиталистическата рационал ност”(Аврамов, 1998: 744; Аврамов 2001: 150) Последното разсъждение отправя към едно второ, недемократично, из мерение на егалитаризма, което пораж да готовност да се приеме авторитарно управление, стига неговият субект да носи белезите на неоспорим авторитет (както това е по времето на диктатурата на Стамболов, но също и при управле нието на Стамболийски, при приемането на авторитарния режим от 19 май 1934 г. или дори след това, при налагането на комунистическия режим). Егалитарните нагласи са свързани и с липсата на по землена аристокрация, дори и от типа на израсналата„на място”, както е в Сърбия, или наследствена, както е в Румъния. В България, поради тази причина, винаги е била слаба„елитарно-консервативната” партия, но е имала опори„популисткоконсервативната” партия. Слабото гражданско общество в България до голяма степен е резултат от тази късна модернизация, но и от ня кои нейни особености. Изобщо по ред причини организираната частна сфера (като например занаятчийските еснафи

6 Българската политическа култура и гражданското участие от ХІХ век или профсъюзите и коопе рациите между двете световни войни) са сред най-уязвимите от политически те репресии, защото те са били средата за появата на една участваща полити ческа култура. Разгромът на Априлско то въстание, както отбелязва Пламен Георгиев, нанася удар върху участва щата култура на българското общество. По същия начин удар върху мрежата от кооперации, силно зависими от партии като БЗНС или БКП, нанасят репресиите срещу левите партии през 1923-1925 г. Тази обща ситуация на слабо организи рана частна сфера се отразява и върху автономията на политическите партии. В голямото си мнозинство до установя ването на комунистическото управление тези партии са със слаба имплантация в обществото, с липса на трайна подкре па от определени обществени сектори. Те до голяма степен са групировки, ос новани на принципа на отношението между патрон и клиентела(Даскалов, 2005: 178). Известно изключение от това са т.нар.„идейни партии”(по израза на Румен Даскалов), сред които земеделци те, социалдемократите и радикалдемо кратите, както и някои появили се през 1930-те години парафашистки партии. Проблемът е, че поради политическо то развитие, превратите, политическите репресии и най-сетне забраната на пар тиите през 1934 г., партиите не успяват да се изградят организационно. След установяването на монопол ното положение на БКП към 1947-1948 г. многопартийността е ликвидирана, а оттук и опитът в ангажирането с партий ния живот изчезва за 45 години. Въпре ки тази обща рамка, поставяща органи зираната частна сфера„извън закона”, през 1960-те години, с осъществяването на известна либерализация на режима, се развива един немалък, макар и сил но ограничаван частен сектор, най-вече под формата на лични стопанства за производство на храни, но също и под формата на различни трудово-произво дителни кооперации(ТПК), включител но като помощни или изнесени произ водства на съществуващите ТКЗС и дори на държавни предприятия. Историкът Владимир Мигев третира това развитие, получило по-голям мащаб през 1980-те години, като елемент от„модернизира нето и цивилизоването” на обществото. (Мигев, 2006: 143) След 1989 г. възстано вяването на многопартийността е всъщ ност„на чисто” и заемките с предишните партии са само афиширани, но не може да има действително използване на ня какъв натрупан преди опит. Остава трай на липсата на обществена имплантация и на новите партии, с известно изклю чение за БСП, която може да се опре на организационната мрежа на БКП. Така и днес повечето от партиите зависят сил но от участието си във властта, нямат на деждна обществена опора, рискуват да изчезнат, ако останат извън парламента. Това се подсилва и от един общ за евро пейските демокрации процес на криза на„старите” партии, която по парадокса лен начин се отнася и до новите партии в Централна и Източна Европа. Партиите до голяма степен остават в България силно персоналистки – дори традиционните партийни етикети, кои то се използват в публицистиката, про изтичат от имената на съответните пар тийни водачи: каравелисти, цанковисти, стамболовисти, а по-късно радослави сти, тончевисти, драгиевисти и т.н. Тази персонализация е изтъкната от Румен Даскалов:„В организационно отноше ние партиите оставали дълго време гру пировки около един водач, с локални

Българската политическа култура и гражданското участие 7 ядра около изявени местни партизани” (Даскалов, 2005: 162). Такава политиче ска традиция остава трайна в България, времето на комунизма с идентификаци ята на Партията с нейния„първи ръко водител” затвърждава този модел. Пер сонализацията на партиите в България преди Втората световна война води до чести разделения вследствие на лич ностни конфликти. Дори партии от иде ен тип, като БРСДП и БЗНС се разпадат на фракции. След 1989 г. персоналист ките партии преобладават, в много слу чаи те нямат по-дълго съществуване от политически живот на техните лидери. Честата употреба на политическото насилие също оказва трайно травми ращо въздействие върху българската политическа култура. Употребата на по литическата власт за разправа с полити ческия противник или съперник, дори доскорошен съюзник, са често среща ни в политическата история на Бълга рия: преврати, политически репресии и убийства, политически съдебни про цеси съпътстват българската политиче ска история. Това има няколко трайни последици върху политическата култу ра. На първо място това внушава поли тически конформизъм, приемането на силата на властта като непреодолима. Пламен Георгиев подчертава, че по громът на Априлското въстание нанася непоправим удар върху зараждащата се гражданска култура на участието в България(Георгиев, 2000: 182). По-късно, по времето на Стамболов, но в много по-голяма степен през 1923-1925 г. по литическата репресия ще има за цел да унищожи всяка мисъл за автономно и опозиционно гражданско участие. Кол кото до времето на комунизма, то в този период репресията, особено интензивна през първия период на установяването на режима(1944-1950) и постепенно за тихнала впоследствие в най-видимите и преките си форми, има за цел да сломи идеята за опозиция, за съпротива сре щу установената власт, както отбелязва в мащабното си изследване„Български ят комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория” Ивайло Знепол ски(Знеполски, 2008: 71-72). На второ място политическото насилие създава травматични разделения в българско то общество, между палачи и жертви, между виновни и невинни, разделения, съпътстващи драматичните периоди на българската история: 1887-1894, 19231925, 1941-1944, както особено това ще се прояви по времето на комуни стическото управление. Тези историче ски травми в колективната памет ще се окажат устойчиви, и въпреки смяната на поколенията ще продължат да бъдат мотиви за поведението(за омразата или отхвърлянето, за стремежа към реванш и наказания). През 1990 г. се водеше между двете основни политически сили (БСП и СДС) яростен дебат за това, чии жертви са били повече, чии„кости” по вече заслужават почитане(Калинова, Баева 2001: 263). Травмите в колектив ната памет продължават да бъдат силен мобилизиращ инструмент и до ден дне шен, макар със смяната на поколенията значението им да отслабва обективно. Преобладаването на личния режим, независимо от конкретната форма на политически режим, е също една устой чива черта на българската политическа история, оказваща влияние върху по литическата култура. В тесния смисъл на думата под личен режим се разбира си туацията, при която монархът назначава и уволнява сам правителствата, без да се съобразява с мнозинството в Народно то събрание(Даскалов, 2005: 167). Като

8 Българската политическа култура и гражданското участие пряко следствие от тази наложила се в края на ХІХ век практика е, че изборите се организират от новоназначеното пра вителство, за да може то да ги спечели. В някакъв смисъл парламентарните из бори губят значението си на участие на гражданите във взимането на полити чески решения, а се превръщат в обик новен плебисцит, с който се утвърждава вече взетото от монарха решение. Убеждението, че най-важните реше ния се взимат от политическият водач, че волята на гражданите няма особено значение, се превръща в устойчив сте реотип в мисленето на масовия бълга рин. Това поражда и скептичното отно шение към такава демократична проце дура, каквато са изборите(изборите„се правят”, те не са поле на честно състе зание, а действително форма на пле бисцит, чийто резултат е предварително известен). Личният режим продължава и през ХХ век: цар Борис ІІІ вдъхновява два противоправителствени преврата (1923 и 1934), след 1935 г. той управлява чрез назначени от него правителства. След установяването на комунистиче ското управление институционалната система, въпреки официалната си ре торика на колективно ръководство, се основава на личния режим на„първия партиен и държавен ръководител”, от чиято воля зависят важните решения. Практиката на личния режим стимули ра политическия конформизъм, както и убеждението, че единственият начин да промениш нещо в политиката може да стане, ако се добереш до влияние върху самия център на властта. След 1989 г. практиката на личния режим е премахната, но в политическата култура остават трайни наслоявания, свързани с него: най-разпространеното убежде ние е, че президентът или премиерът имат пълната власт и действително са в състояние, само по силата на волята си, да променят съществено нещо. Па радоксът е, че и днес, двадесет години след началото на прехода към демокра ция, предпочитани за имената на ули ците и площадите са именно тези фигу ри на авторитарни политически лидери в българската история. Русия се оказва изключително вли ятелен фактор в началото на съществу ването на модерната българска държа ва, като непрекъснато се намесва във вътрешните й дела и влияе върху между народното й положение(Даскалов, 2005: 184-185). Политическите сили се разде лят основно по оста русофили – русофо би. През Втората световна война, макар и съюзник на Третия райх, България отказ ва да изпрати дори символична военна част на Източния фронт, с оправданието, че народът масово питае добри чувства към Русия. По време на Студената война България се смята от Запада като найверен съюзник на Съветския съюз, пред става, която продължава и до ден дне шен да съществува сред европейските елити. Дори и след 1989 г. отношенията с Русия са били обект на остри политиче ски дискусии и неизменно са били важ на част от българската политика. Без да влизам в детайли по въпроса за основа нията на русофилските(и русофобските) настроения в България, те са съществена част от българската политическа култура. Най-сетне, бляновете по„национал ното обединение” също са основна ха рактеристика на българската политиче ска култура. Веднага след Освобождени ето, и особено след Берлинския конгрес, програмата за„Санстефанска България” изглежда като реализация на един наци онален идеал още от времето на наци оналноосвободителното движение. Впо-

Българската политическа култура и гражданското участие 9 следствие темата за националното обе динение, което визира най-вече Македо ния и Беломорска Тракия, се превръща във важна съставка на българската по литика. Дори и днес, след толкова дълга и бурна история, това е способно да мо билизира политическите страсти и очак вания на част от българското общество. Независимо от това, че днес не можем да констатираме широкото разпростра нение на разбирането, че„Македония е българска” и повечето хора в България са убедени, че независимата република Македония има право да съществува, „македонската тема” остава чувствителна за българското общество, поне що се от нася до неприемането на повечето маке донски интерпретации на историята. Тук ще се позова мимоходом на наскоро пу бликуваната книга на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски „Македония на кръстопът”(Митев, Же лязкова, Стойковски 2009), предизвикала силен отзвук в пресата. 3. Ангажирането с политиката Политическата култура се проявява по различни начини. Тя съществува и като повече или по-малко устойчиви мис ловни схеми и убеждения, но също така и като стереотипи(навици, вкоренени практики) на индивидуално, гражданско ангажиране. Модусите на това ангажира не също са различни, но сред тях отноше нието към действащите политически пар тии изглежда особено интересно. Макар средно не повече от 6-7% от възрастното население да е членувало или да членува в политическа организация, мотивации те за това несъмнено говорят за разпро странените в обществото нагласи, нави ци, разбирания към политиката. До края на ХІХ век не съществу ват стабилни партийни организации в България. Партиите са по същество па тронажно-клиентелни групировки, как то ги описва Павел Милюков:„Силата на партийните шефове се заключава из ключително в това, щото около всеки от тях фактически да се сформирова щаб от заклети политически дейци в центъ ра и да се състави група от партизани„приятели” в провинцията с повече или по-малко силно влияние в дадена мест ност. В случая„идването на власт” на ня коя от партиите, средствата на нейното влияние извънредно се усилват и към тесния кръжок от„приятели” се приле пя много по-широк кръг от клиенти…” (Милюковъ 1905: 122-123). Не по-малко критичен към партиите от онова време е и Димо Казасов, който ги нарича„съби рателни дружества за експлоатация на властта”, както се позовава на него Ру мен Даскалов, който квалифицира общо партиите като„котерии без съдържа телни различия”(Даскалов 2005: 159). Румен Даскалов предлага интересна матрица за класификация и различава не на политическите партии от края на ХІХ век. Критериите му са четири: отно шения към двореца(верноподаническо или резервирано); отношения към вели ките сили(русофили, германофили или антантофили); приоритетни социални среди(консервативни, буржоазно-про гресивни или радикални) и общо поли тическо поведение(агресивно, колебли во или пасивно). Румен Даскалов дава една обща орга низационна характеристика на партиите в първия период на модерната българ ска държава – персоналистки групиров ки около един водач, с локални ядра от изявени местни партизани. Той цитира текст на радикала Стоян Костурков от

10 Българската политическа култура и гражданското участие 1910 г., който описва партиите така:„ня колко големци в града, а обикновено един на село, това е партията по-право постоянният й състав”. Друг деец на ра дикалите, Тодор Влайков, описва про цеса на политизация с установяването на диктатурата на Стамболов – партиите увеличават състава си като привличат за различни постове„по-отворени и смели хора”, които впоследствие ще съставят и селските им„ядра”. Всяка партия на власт присъединява новите„недоволни ци”(Даскалов 2005: 162-163). След Първата световна война пар тийната система в България преживява криза – най-малкото поради факта, че почти 1 млн. души(мъже) са мобили зирани, а е въведено и военно положе ние, ограничаващо силно политическа та активност. След войната партиите се възстановяват трудно, в особена криза за десните(Народната и Прогресивно либералната партии) след Балканските войни, но и либералите(управлявали страната по време на Първата световна война). Най-бързо се възстановят леви те партии – земеделци, комунисти(от 1919 г.) и социалдемократи. Историческите партии в България са различни по много насоки, а в литера турата съществуват и различни подходи при типологизирането на политически те партии. Те могат да се разграничават ценностно(икономически и културно), например по общоприетата, макар и не винаги еднакво общовалидна скала ляво – дясно; те могат да се разграничават и идеологически като социалистически, либерални и консервативни; те могат да се разграничават също и като партии на статуквото и революционни партии. В референтния си труд за политически те партии френския политолог Морис Дюверже въвежда станалата класиче ска схема на класификация на партиите (функционална) като масови, и кадрови партии. Той също така въвежда и други критерии за класификация според на чина на възникване на партиите – като вътрешно-парламентарни(резултат от групирания на депутатите в парламен та) и като външни(резултат от външно на парламента социално движение) (Duverger 1992: 36). Можем също така да типологизираме партиите и от гледна точка на два други критерия, свързани с характеристиките на българския институционално-култу рен комплекс. От една страна според об ществения си апел партиите в България се различават като елитарни(насочени предимно към образование и заможен елит), класово-съсловни(предимно ори ентиращи се към работническата класа или селското съсловия) и общонародни (или catch-all, насочващи апела си към всички обществени слоеве, към целия народ). В първата група можем да ква лифицираме Народната или Радикалде мократическата партии, във втората по падат комунистите и земеделците, в тре тата либералите и демократите. Разбира се можем да приемем, че тези типове са идеални, че партиите имат многобройни различия, които тази типология не отчи та, както и че в различните исторически периоди те могат да променят своя апел. Вторият критерий е свързан с принципи те на вътрешната организация и ролята на лидера, с начина, по който партиите се самоописват и самопредставят в об ществото. Партиите са малки общества, системни образувания, които се подчи няват не просто на устава си, а и на една система от правила и норми, свързваща в едно изискванията за прием на нови членове, за лоялност и за функционира не. Така можем да разграничим партии,

Българската политическа култура и гражданското участие 11 основаващи дейността си на обществе ните заслуги и обществената мисия на членовете си(аристократични, партии на„призваните”); партии, които се мис лят и представят за изразители на на рода и неговите стремежи(популистки, народни) и партии, които са ясно ори ентирани около лоялността към техните лидери(персоналистки). Давам си смет ка доколко понятията, с които описвам типовете по този критерий са натоваре ни със значения и смисли, които могат да затруднят разбирането на употребата им в настоящия контекст. Аристокра тични партии в общоприетия смисъл на думата в България няма, заради липсата на наследствена аристокрация, най-вече поземлена – резултат от Османското за воевание. В този контекст аристократич ни са партиите, основаващи се на иде ята за призвание на онези обществени сектори, които по наследство и заслуги са успели да се издигнат над масата и поради това имат специална обществе на мисия. Тези партии не мислят себе си като масови, а като сравнително малки, организиращи една просветена, знаеща каста, която има мисията на колективен водач на нацията(например Консерва тивната партия). Колкото до квалифи кацията„популистки”, тази дума днес е изпълнена с негативно съдържание, но това според мнозина изследователи е явление от последните години. През целия ХХ век, особено първата му по ловина, популизмът има друг смисъл, в повечето случаи позитивен – като ори ентация към народа, смятан за фактиче ски изключен от политиката. Популист ки може да се приеме по това време и като синоним на демократичен. Исто рически популизмът е понятие, което се свързва със специфични, но и световно разпространени феномени: Популист ката партия в САЩ от края на ХІХ и на чалото на ХХ век, народничеството в Ру сия от същия период, но също и folkisch идеологията на германския романтизъм от ХІХ век. През ХХ век популизмът има също многобройни проявления: агра ризмът в Европа между двете светов ни войни, някои изтъкват популистката фразеология на фашистите в Италия и на нацистите в Германия, също така перо низмът в Аржентина след Втората све товна война, но най-вече съвременните прояви на популизъм, към които мнози на причисляват левичарската политика та на Хуго Чавес във Венецуела, десният и крайно-десният популизъм в Европа (Хайдер в Австрия, Льо Пен във Франция или Сидеров в България)(Тодоров 2007: 85-86). Персоналистките(вождистките) партии, от своя страна, са характерни за българския политически живот, особено след Освобождението – повечето пар тии се идентифицират от обществено то мнение с имената на своите лидери: стамболовисти, радослависти, тончеви сти, драгиевисти и т.н. Тези два критерия позволяват да ти пологизираме историческите българ ски партии в една матрица, а оттам и да типологизираме различните модуси на партийна ангажираност. Критериите тук са два: социалният апел(елитарен, класо во-съсловен, общонароден или catch-all) и типа на вътрешната организация(ми сионерски, популистки и персоналистки). Тази класификация, очевидно, е ус ловна, не взима предвид историческата динамика на партийните роли и иден тичности, както и разнообразието на други техни характеристики. Изглежда липсва в българската история пример за вождистки партии от класово-съсловен профил. Донякъде като такава можем да квалифицираме БКП от времето на

12 Българската политическа култура и гражданското участие сталинизма(„култа към личността”), но функцията й по времето на комунизма е много специфична и несъпоставима с партийните функции в една плурали стична система. Типологията на партиите ни позволява да типологизираме пар тийното ангажиране на няколко истори чески категории. Механизмът на участие в тези шест(реално пет) идеални типа партии е различен. При елитарно-аристократичните пар тии основен мотив е самосъзнанието, че принадлежността към елита(културен, интелектуален, икономически) възлага на индивида определена мисия. Тук анга жирането с партийната дейност е аристо кратично, разбиране за обществен дълг и мисия на една естествена аристокра ция. Елитарно-популистките партии имат подобна мотивация, но тук тя е детерми нирана от съзнанието, че политическият елит е еманация на народа, има корени те си в народа, и това го прави естествен негов водач. Елитарно-вождистките пар тии мотивират участието с лидера – той е концентрация на партийната воля и на големия проект, лоялността към него е основополагаща. При класово-съсловните партии уча стието се мотивира с определен класов или съсловен интерес, към който инди видът се причислява. В някакъв смисъл БРСДП(т.с.) е интелигентска партия, от стояваща работническия класов интерес. Популистките класово-съсловни партии (най-вече комунистите и земеделците) мотивират участието както с класовата или съсловната принадлежност, така и със самосъзнанието на елита, че е ема нация на класата или съсловието, тяхна та най-съзнателна част. При общонародните партии апелът е към всички, което значи и конкретно към никой. Те в много по-голяма сте пен са склонни към популизъм, но все пак тук можем да разграничим три подкатегории. Общонародните„аристокра тични” партии мотивират участието си със самосъзнанието на един национален елит, отворен към всички(„честни и про гресивни”, или„национално загриже ни”) демократично-популистките партии. Участието и включването в дейността на тези партии е мотивирано с съзнанието за мисия, която обаче има общонаци онален смисъл, отворена е към всички категории на нацията. Общонародните популистки партии се самопредставят като„партии на целия народ”,(„Цело купна България” на Стефан Стамболов), еманация на всички. Това са обичай но партиите, най-често квалифицирани като популистки. Последното се отнася и до общонародните персоналистки пар тии, където лидерът е еманация на на цията, не израз на нейния ограничен и „естествен” елит, а именно на цялата на ция. Тук мотивацията за участието е са мосъзнанието за избраност от лидера, за самоидентификация с този лидер. В„Партийната система в България” Георги Карасимеонов развива тезата, че за разлика от някои други комуни стически държави като Полша и Унга рия, където това започва още в лоното на комунизма, властовият монопол на комунистическата партия в България започва да се разгражда с началото на посткомунистическия преход – оставка та на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г.(Карасимеонов 2006: 23-24), въпреки съществуването на нелегални по своя характер организации, възникнали от скоро през 1988-1989 г. Трансформа цията на наследената от комунизма ед нопартийна по същество система става за няколко месеца, през които се ражда новият партиен плурализъм. Според ге-

Българската политическа култура и гражданското участие 13 неалогията си новите субекти на пар тийния плурализъм могат да се дефини рат в четири категории: • партия-наследничка: трансформи рана на основата на БКП нова по същество политическа партия, която е в състояние да съществува в много партиен режим; • партии на основата на дисидентските движения и клубове, както излезли от лоното на БКП, така и структури рали се извън нея: Зелената партия, Алтернативната социалистическа пар тия, Алтернативното социалистическо движение – независими, Федерацията на Клубовете за гласност и преустрой ство, Федерацията на независимите студентски дружества и др; • възстановени стари партии, като БЗНС„Никола Петков”, БСДП, РДП или ДП; • нововъзникнали партии, често из ползващи„вносни” етикети, като изя ва на новите възможности за полити ческо ангажиране: пъстър конгломе рат отмалки организации с различни етикети като„либерална”,„демокра тическа”,„национална”,„отечестве на”,„независима”,„републиканска”, „християнска” и т.н., дори партия, но сеща парадоксалното име„Безпар тийни за демокрация”. Този нов тип политическо ангажира не, всъщност новопрактикуван, има раз лични модуси. От една страна се анга жират наново хора, които са членували в комунистическата партия по време на комунизма, от друга страна – хора, които са били безпартийни, от трета – бивши комунисти или безпартийни, но които са били ангажирани в дисидентските орга низации, и най-сетне – хора, запазили в паметта си политическите си ангажи менти отпреди 1946 г. Мнозина, особено бивши членове на БКП, изцяло се дезан гажират от партийна дейност. Още в самото начало на посткомуни стическия преход изследване на Центъ ра за изследване на демокрацията(ЦИК) от август 1991 г. 1 показва, че близо 7% от запитаните се самоопределят като ак тивни участници в избраната партия, а почти 13% подкрепят нейните меропри ятия. Делът на пасивните симпатизанти е 38%, а 43% изобщо не се интересуват от участие в политическия живот. Сред ак тивните участници в партиите, основни ят дял(над 60%) са симпатизанти на БСП, докато само една четвърт са привърже ници на СДС. Това показва, че БСП все още разчита на голяма членска маса, на следена от старата БКП, докато СДС има по-малко формални членове, но много повече симпатизанти. След 2000 г. из глежда„традиционните” партии на пре хода(БСП и СДС) губят членове, макар СДС в по-голяма степен, включително и заради разцеплението през 2004 г., до като ДПС, обратно, нараства числено. Членове на партиите през 2009 и% от избирателите Партия БСП ДПС „Лидер” РЗС НДСВ ДСБ ГЕРБ ВМРО СДС „Атака” 2009 190 000 93 000 40 000 35 000 26 000 23 000 22 000 20 000 10 000 6 000 465 000 % от избирателите 2,8 1,4 0,6 0,5 0,4 0,3 0,3 0,3 0,1 0,1 6,9 Източник: в.„Труд”, 26 март 2009, с.17 1 Център за изследване на демокрацията(ЦИД). Предста вителна извадка от 1350 души в 250 гнезда, над 18 години. 24 юли – 4 август 1991.

14 Българската политическа култура и гражданското участие Съвпадението на числата от 1991 и 2009 г. е удивително – дори и да при емем, че партийните централи завиша ват данните. Около 7% от избирателите през времето на прехода в България се ангажират тясно с дейността на полити ческите партии. Парадоксът е, че нова та партийна палитра в България и други посткомунистически държави се форми ра в условия, когато в Западния свят през 1980-те години редица изследователи на западния политически процес формули рат тезата за кризата на традиционните политически партии. Партийната диференциация в Бълга рия след комунизма е вече достатъчно широко анализирана. Съществуват и обяснителни парадигми на процеса на формиране на партиите. Херберт Кичелт разглежда процеса като последователно преминаване през три степени на пар тийна организация: около харизматичен лидер, чрез клиентелистко-патронажна организация и най-накрая- създаване на програмна партия. Той вижда успеха на политическия преход до голяма сте пен като шанс за установяване на пар тийна диференциация между програм ни партии(като идеален модел, докол кото емпирически всяка партия е сим биоза на харизматичност, клиентелизъм и програмност). Този процес е и процес на преминаване от нестабилизирана към стабилизирана демокрация, което от гледна точка на партиите означава висока степен на различимост на парти ите и не толкова изявени техни особе ности. Обратно, в началото на процеса партиите са слабо различими в про грамно отношение, но с много изявени характеристики, главно що се отнася до генеалогията им. Поради това в нача лото имат силна нужда от легитимация в политическото пространство(Kitschelt 1995). Майкъл Уолър обръща внимание на факта, че новите партии нямат ясна роля. Поради това се нуждаят от символ на идентификация с всепризнати поли тически модели, какъвто е европейският модел за България. Така новосъздадени те(трансформирани или възстановени) политически партии в България еднов ременно се легитимират чрез европей ски модел(оказват се негов резултат), но и въвеждат европейския модел(оказват се негов фактор) в политическия живот (Waller 1994). Според Георги Карасимео нов има два основни фактора на партий на диференциация в България след 1989 г.: историческите корени и самоиденти фикацията. Според него за новите пар тии е характерни самоидентификацията, тези партии са„етикетни партии”, защото „сами определиха своята идейно-цен ностна ориентация и мястото си в поли тическото пространство, без да имат зад себе си политически опит и практика, нито ясно заявени предпочитания на из бирателите”(Карасимеонов 2006: 132). Причините за партийната диферен циация в България в началото на пре хода към демокрация са преди всичко вътрешни. Но„идеята Европа” играе важна роля в този процес. Дейността на европейските политически партии в първите години на прехода в България оказва съществено влияние върху пар тийната диференциация. Новосъздаде ните партии са склонни да възприемат идеологическите и програмните посла ния на онези западни политически пар тии, които проявяват желание да им по магат. Помощта се изразява както в ма териална подкрепа, така преди всичко в европейска легитимация. Именно по ради това може да се каже, че дейност та на международните експерти, често изпращани за да подпомагат политиче-

Българската политическа култура и гражданското участие 15 ските партии в подготовката на първите избори, в изработването на първите им политически програми и политически рекламни кампании, се оказва реша ваща за облика на влиятелните партии, особено от кръга на тогавашната анти комунистическа опозиция. Но дори и БСП, наследничката на комунистическа та партия, е под силното влияние на по слания, идващи от западни партии(найвече социалдемократически). Типология на партийното членство На парламентарните избори от 1990 до 2005 г. включително са се представили общо 130 различни партии(политически етикети), от които 85 са присъствали само веднъж. Останалите 45 етикета са уча ствали на два и повече избори, а от тях 20 партии са се представили на три и по вече избори. От днешните партии(пар тийни етикети) само 3 са участвали на всичките 6 парламентарни избори: БСП, СДС и ДПС. За тези 20 години на прехо да много малко партийни етикети са се запазили, да не говорим, че реалността зад тях също много се е променила. Но вите партии са от 2003-2005 насам: ГЕРБ, „Атака”, РЗС, както и многото партии на националистическа основа, основани от бивши командоси и други военни, както и няколко местни бизнес-групировки. Това означава, че в днешно време партийната лоялност или трайността на партийните предпочитания не е пре обладаващ елемент на господстващата политически култура. Лоялността съще ствува, но е по-скоро маргинална. Според Закона за политическите пар тии от 2005 г. най-малкото число учреди тели на една партия са 500(Промените на закона от 2008 г. изискват 1 000 уч редители). Това означава, ако направим най-повърхностно изчисление, че наймалкото 65 000 граждани са били учре дители на партия. Към тях трябва да до бавим и учредителите на новите партии: „Атака”, ГЕРБ, Лидер, РЗС. Някои, разбира се, може да са били учредители на по вече от една партии. Други граждани са били приети впоследствие за членове на партията. Част от партийните членове са останали такива само в регистрите, до като други са участвали повече или помалко активно в дейността на партията. Част от учредителите от новоприетите членове на партиите са останали таки ва и до ден днешен, докато други или са отпаднали, или са напуснали(добро волно или не), като в този случай може да са останали безпартийни или да са се присъединили към други партии. Почти е невъзможно да се направи оценка на броя на гражданите, които са сменили партията си като членове на организаци ята през целия период на посткомунисти ческия преход. От тази категория следва да изключим бившите членове на БКП – част от тях се презаписват в БСП през 1990 г., друга част остават безпартийни, а трета част се записват в други политиче ски партии – това движение можем да не квалифицираме като„смяна на партий ния етикет”, доколкото самата БКП не е партия в класическия смисъл на думата а се превръща в основа за създаването на една по същество нова партия – БСП. Трудно е също така да направим прецен ка, доколко самите партии, когато про менят наименованието си или когато се сливат, запазват политическата се иден тичност и доколко членовете им безкри тично следват тези промени. През 2005 г. в Сметната палата съгласно Закона за политическите пар тии са постъпили отчети на 105 партии, а през 2006 г. – 106 партии. В Общество. нет пишат по повод на разпространено-

16 Българската политическа култура и гражданското участие то виждане за броя на регистрираните партии в България:„Противно на широ ко разпространяваните информации, че в България има над 400 партии в Смет ната палата през 2008 г. отчети са пода ли 165 политически организации(две от които са се слели). Общество.нет напра ви свое разследване за това колко имат активно присъствие в интернет. Оказа се, че само 28 имат интернет сайтове, които са обновявали в последната по ловин година. Дефакто 15 партии в пар ламента и 13 извън него са онлайн. Като добавим и новите 2 от 2009 г. – ЕНП и БНД стават 17 на 13… Мнозинството от гражданите мислят, че партиите полу чават пари! Единствено парламентарно представените партии получават пари от държавата, както и тези, които са ми нали 1% на последните парламентарни избори. Към днешна дата това са пар тиите в 8 парламентарни групи и извъ нпарламентарните Новото време и Ев ророма. Общо 10 субсидии.” 2 Към 2009 г. са активни около 20 по литически партии, повечето от които със стара история и известна организа ционна стабилност(за парламентарните избори 1990-2005 г. има също 20 пар тии, които са участвали на най-малко 3 от общо 5 избора). Все пак става дума за различни партии не само в идеоло гически смисъл и като международ ни идентификации, но и като начин на създаване и на функциониране. От една страна това са масови политически пар тии, чиито членове се самоидентифици рат силно със своята организация, като например БСП и СДС – двете основни формации на прехода. Чрез членовете им има такива, които не са се отказали от своята партия от самото й създава 2 Общество.нет: http://www.obshtestvo.net/content/view/1055/4/ не до ден днешен. Освен това те са по същество„граждански партии”, в които индивидуалната самоидентификация е с организацията, а не с лидера, който, как то се вижда от близката история, може често да бъде сменян, без това да води до изчезването на организацията. Обща та типология на тези две организации не премахва съществените идеологически и политически различия между тях. Партии със силна самоидентифика ция с организацията са и ДПС(съще ствува от 1989 г.) и„Атака”(съществува от 2005 г.). Общото от гледна точка на функционирането на тези партии е, че самоидентификацията с организация та е съпътствана с огромната роля на лидера, който е неотделим от своята партия. Подобни мотивации на член ството можем да видим и у партията ДСБ – гражданска по своя произход партия, където обаче самоидентифика цията с лидера е особено силна. Този тип партии от функционална гледна точка можем да квалифицираме като гражданско-лидерски, без това да за личава съществените идеологически и политически различия между тях. Значително развитие в посткомуни стическа България получиха лидерските партии, където самоидентификацията е предимно с лидера. Този тип партии съществуват отдавна, ако само спомена Българския бизнесблок впоследствие Блок на Жорж Ганчев, но след 2001 г. в тази категория се появиха НДСВ(пар тията замени старото си наименования, което съдържаше„Симеон Втори” със „стабилност и възход”), а впоследствие и ГЕРБ, където лидерът на партията Бой ко Борисов е символ на самата партия. Донякъде подобна е и партията Българ ска социалдемокрация(отскоро с името „Българска социалдемокрация – Евроле-

Българската политическа култура и гражданското участие 17 вица”), силно идентифицирана с лидера й Александър Томов. Един четвърти тип партии от посо чените в горния списък(става дума за партии с известна устойчивост) са малки организации на„мисионери”, гражда ни, обединени от кауза, която, макар и споделяна от малцина, остава важна за тях. Такива малки партии съществуват от самото начало на прехода в България и те събират както членове, така и изби ратели, оставащи повече или по-малко лоялни. Най-често това са организации с определена„мисия” – като например „умерения национализъм” на Съюз на националното достойнство„Гранит”(с лидер Румен Леонидов) или Комунисти ческа партия на България(с лидер Алек сандър Паунов). На пето място могат да се квалифици рат отделно партии, най-често резултат от разцепления, които дълго време имат статута на„присъдружни” – участват ви наги в коалиция с голяма партия(„пар тия-носител”), като допълват коалицията й. Самоидентификацията на техните чле нове е гражданска и лидерска, но също така белязана от дългото сътрудничество с по-голямата партия. Такива партии са Движението за социален хуманизъм или ПД„Социалдемократи”, но същото се отнася и до„Новото време” и ОБТ. С времето такива партии изработват пове дение на„партии-допълнение”, винаги отворени към коалиция, без настояване върху свой собствен политически про фил. Членството в такива партии е мо тивирано най-често от личната или фа милната история, като самоидентифика цията е свързана и с„партията-носител”. Една шеста група партии са„парти ите-етикети”, поддържани именна зара ди символната стойност на етикета си, но отдавна престанали да произвеждат специфични каузи и да привличат с тях специфични категории от граждани. Та кива партии на практика са замразили дейността си, готови са на всякакви ко алиции или дори на директно„продава не” на етикета. Според сайта„Пловдивонлайн”„интерес към Демократическа партия проявяват крупни бизнесмени, свързани с газовия и петролния биз нес”. 3 Но подобни информации по вре ме на местните избори се появяват и за различни други партии, например земе делски. В този случай членството в така ва партия има смисъл единствено ако тя получи перспективата за участва в мест ната и централната власт. Самоидентификацията с партиите не е особено висока – 60% от запитани те през 1999 г. не отговарят изобщо на въпроса, дали се чувстват близки до ня коя партия. Тази самоидентификация на малява при по-младите поколения, кои то на резервирани към партиите. Consolidation of democracy survey, 1999(ББСС„Галъп интернешънъл”) Колко близък се чувствате до някоя партия? % Много близък 7,4 Близък 24,5 Не много близък 8,1 БО 60,1 Тази обща картина на намаляване на атрактивността на партиите, особено за младите, не изключва обратно, проце си на партийно ангажиране, особено с новите политически формации. Типът на този милитантизъм до голяма степен повтаря моделите от 1989 г., но, пара доксално, наследява модела на класи 3 Пловдив.онлайн: http://www.plovdiv-online.com/balgariya/aleksandarpramatarski-prodawa-demokraticheska-partiya.html

18 Българската политическа култура и гражданското участие ческия комунистически милитантизъм. Последният, очевидно, намалява, вслед ствие на самия процес на посткомуни стически преход(Delvaux 2005: 42). Този модел на комунистическа ангажираност, който е част от политическото културно наследство на поколенията след 1989 г. може да се използва като натрупан опит, но вече в нови условия и в нови орга низации. Новите политически партии възприемат много от културата на орга низацията на комунистическата партия, макар като принципи и идеологии, на които се изграждат, да остават принцип но различни. Участие в граждански организации и движения Ангажирането с различни обществе ни организации и политически партии (милитантизъм) е присъщо на всяко мо дерно общество. В България първите практики в тази област се развиват по времето на националното Възраждане, най-вече през ХІХ век. По това време най-разпространената форма на граж данска организация в България става читалището(по данните на авторите са съществували 130 читалища). Наред с читалищата през 1860-те и 1870-те го дини се създават и разнообразни граж дански дружества, най-вече ученически и женски. Но според авторите на цити раното изследване доминираща в тези организации остава патриархалната идеология(Гаврилова, Еленков 1998: 16, 27). Въпреки многобройните граждански организации, те не успяват да създадат достатъчно гъста мрежа от форми на гражданска ангажираност, достатъчно интензивен„социален капитал”, позво ляващ установяването на трайна и ефи касна демокрация. Превратът от 1934 г. поставя началото на дълъг период на държавно зависими и силно централи зиране граждански организации. Комунистическата власт преустройва из основи гражданският сектор, особе но след 1951 г.(Гаврилова, Еленков 1988: 91). Макар режимът да се променя, осо бено след 1956 г., централизираната си стема за контрол над гражданските ини циативи остава. Всъщност по времето на комунизма съществува доста развита мрежа от организации, които се опират на гражданското участие и инициатива, които обаче остават„казионни”, тяс но свързани с властта. Въпреки това те създават поле за индивидуална инициа тиви и най-вече, за гражданско практики на доброволна дейност, опит, който след 1989 г. ще бъде използван в реконструи рането на гражданската активност. В колективното изследване за фор мите на политическо ангажиране в пост комунистически преход С. Делво изслед ва социалната инерция на институциите на стария режим след 1989 г., която вли яе върху формите на политическо анга жиране. Хипотезата й е, че социалисти ческите общества са диференцирани, а не монолитни, че принудата не е била господстваща във всички обществени сфери. Промяната се изживява от ин дивидите различно. Често новосъзда дените асоциации са по някакъв начин реконверсия на старите. Поради това не винаги развитието на асоциативния жи вот след 1989 г. е само по себе си ин дикатор на социалната промяна(Delvaux 2005: 82-83). Натрупаният опит отпреди 1989 г. се капитализира, защото е по лезен и в новите условия. Така 1989 г. е възлова, но промяната не е толкова ра дикална, поне не във всички измерения на обществения живот, включително и в практиките на милитантизма.

Българската политическа култура и гражданското участие 19 В истинския смисъл на думата поли тическата професия възниква с предста вителното управление. Именно тогава може да се говори за категория от хора, които се посвещават на политиката като професия. Има две разбирания за пред ставителното управление от гледна точ ка на ролята на представителите. Според едното, универсалисткото, избраниците (представителите) се грижат само за об щия интерес, а не за интереса на публи ката, която конкретно ги е избрала. Спо ред другото, плуралистичното, избра ниците представляват обществото, но и всяка негова отделна част. Последното разбиране се позовава на Дж. Ст. Мил, но също и нас съвременното разбира не за комунитаризма. Всеки избраник (представител) в някакъв смисъл има двойствена функция: • той или тя е trustee(управленец), ко гато действа като индивид и експерт; • той или тя е agent(представител), ко гато внимава за реакцията на своите избиратели(Lagroye 2003: 201-202). Тези две роли се играят от политиче ските актьори едновременно, често не се разделят, но различни обстоятелства и ситуации(например, пред каква пу блика действа) водят до надделяването на едната или другата страна. Политика та като професия се състои в деликатно то равновесие между тези две роли. Милитантизмът е средата, в която се селекционират и политическите профе сионалисти – индивидите, избрали по литиката са свое професионално поле. Макс Вебер в лекцията си„Професията и призванието на политика”(1919 г.) изтъ ква, че има два начина да се прави по литика:„или да се живее„за” политиката, или„от” политиката”.. Но това разграни чение според Вебер не е абсолютно, на против,„всеки сериозен човек, обрекъл се на една кауза, живее едновременно за нея и от нея”(Вебер 1993: 74-75). Макс Вебер показва как модернизацията е бе лязана от появата на професионалните политици, отделили се от държавните чиновници и основаващи своята дей ност върху„ira et studio”, върху пристра стието и убеждението, именно защото се намират в състояние на непрекъсната борба(Вебер 1993: 85). Пак Вебер дава идея за типологизиране на политиците от гледна точка на изповядвания етос на политиката: такива, които споделят ети ката на отговорността и такива, които споделят етиката на убеждението, изтъ квайки, че последните в крайна сметка са лоши политици(Вебер 1993: 110-111). Тук позоваването на Макиавели е не обходимо – политиката не е загърбване на личните морални разбирания(убеж дения), а подчиняването им на една от говорност, надхвърляща индивида, отго ворност за другите. Това не означава, че няма„политици на убеждението”, които често квалифицираме и като„фанатици” или„обсебени от идеята”. На индивиду ално равнище, обаче, най-често има ле гитимиране на убеждението чрез отго ворността: нещо като убеждение в дълга. В българския политически живот трудно можем да видим чисти типове професионални политици(дали това въобще съществува в други политиче ски общности?). Преобладаващият тип в първите години на независимото съще ствуване е„демагогът”, опиращ се на мрежа от партийни„босове”(в смисъла на Вебер) – системата на малък парти ен щаб около партийния лидер, подпо маган от местни нотабили, способни да осигуряват гласове. Често тази структу ра е основана първоначално на лични лоялности, но впоследствие се заме ня от система на личен интерес от раз-

20 Българската политическа култура и гражданското участие пределението на политическата плячка (spoil) под формата на различни плате ни държавни постове. Това е времето на партиите-котерии, където лоялност та към убежденията е винаги на втори план. Появата на„идейните” партии в политическия живот въвежда техники те на убеждаването и масовата моби лизация в името на високата цел – ново общество, нова държава. Заедно с това се появява и нов тип политик – убедени ят мисионер, за когото целта оправдава средствата. Но това създава и перифе рия от убедени поддръжници, способ ни на лишения в името на избраната кауза. Появява се милитантизмът, като съзнателно ангажиране с политическа или гражданска организация в името на определена цел, дефинирана като дълг и убеждение едновременно. В началото на прехода към демокра ция в България една от най-видимите форми на милитантизъм беше дейността в професионалните съюзи на наемните работници и служители. В новата ситу ация тази дейност можеше да стъпи на две относително противоположни тра диции. От една страна това беше транс формацията на Българските професи онални съюзи от една по същината си казионна и задължителна организация, в действителна конфедерация на свобод ни профсъюзи, чиято цел вече е да от стояват определени колективни права и корпоративни интереси. От друга страна това беше опитът на Независимия проф съюз„подкрепа”, който възникна като нелегална, по същество политическа правозащитна организация, която оба че постепенно се отдръпна от прякото участие в политиката, за да заеме тере на на синдикалната дейност. И в двата случая трансформацията беше болезне на и трудна. При КНСБ проблемът про изтичаше от липсата на протестен опит в организирането и представителството на работническите интереси, особено в зараждащия се частен сектор, където профсъюзите така и останаха много сла би. КТ„Подкрепа” разшири синдикално то си присъствие, но първоначално също в държавните предприятия, където син дикатът можеше да се опре на натрупа ния опозиционен опит. В частната сфера, обаче, и той остана сравнително слаб. Ос новната насока на синдикалната дейност през по-голяма чест от прехода се състо еше в отстояване на корпоративните ин тереси на заетите в големите държавни предприятия, които бързо изпаднаха в криза, намалиха драстично производ ствата си и след поредица от по-скоро неуспешни приватизации бяха в повече то случаи затворени. Така профсъюзната активност се насочваше най-вече към натиск за запазване на вече незащити ми работни места, или, в краен случай, подкрепа за исканията на изплащане на стари задължения към работниците. Това постави синдикатите в някаква степен в ариергарда на събитията, активни найвече в губещи предприятия, с много помалък опит в другите, по-малките, но и по-активните частни предприятия. Синдикатите останаха по-силни и в сферата на публичните услуги, най-вече сред масовите категории държавни слу жители – в образованието, в транспорта. Именно там те бяха в състояние да мо билизират гражданско участие и да от стояват съществуването си. Но от друга страна организираните стачки в тази об ласт имаха очевиден политически харак тер, защото на отсрещната страна в кон фликта стоеше определено министер ство, т.е. правителството. Така синдикал ната дейност много често беше белязана политически, с което и общественото

Българската политическа култура и гражданското участие 21 мнение загуби способността си да раз граничава собствено синдикалната от партийнополитическата дейност. По на вик през първата половина на прехода общественото мнение беше убедено, че в дейността си КНСБ продължава да стои по-близо до БСП, докато КТ„Подкрепа” – по близо до СДС. Така синдикатите трудно излизаха от сянката на партиите. След 2000 г., особено с напредване то на приватизацията, синдикатите на правиха усилие да покажат по-голяма автономия от политическата класа. Това обаче не се прояви непременно в на растването на гражданската активност в тях, дори напротив. Причината е, че самите синдикати, изглежда, не остана ха безразлични към възможностите, ко ито приватизацията открива, и сами се включиха в нея. Това създаде двусмисле на ситуация за организации, които по ха рактер трябваше да бъдат работнически (и на наемните служители), а се превръ щаха самите те в собственици-работода тели. Общото следствие от това беше по същество гражданско дезангажиране с профсъюзната дейност, нейното профе сионализиране, ясното разграничение между малкото активни дейци(най-вече част от апарата на синдиката) и синди калните членове. Дори последното все повече се превръщаше във формално. Това е една от причините за сравнително слабата профсъюзна гражданска моби лизация, още повече в днешните усло вия на преобладаваща частна собстве ност в индустрията и услугите. Посткомунистическата ситуация не само в България беше белязана от създа ването и дейността на многобройни нови неправителствени организации (НПО) с различни цели и структура, ко ито общественото мнение много бързо започна да идентифицира с граждан ското общество. В началото на прехода ангажирането на гражданите с тях беше основано на ентусиазма и желанието за участие, постепенно, не на последно място и заради трудното им финансира не, НПО се ограничиха в един сравни телно малък кръг на гражданството и се превърнаха по-скоро в малки предприя тия, осъществяващи различни, най-вече международни, проекти. Зависимостта на НПО в посткомунистическа Бълга рия предимно от външното финанси ране(публично или частно) постепенно превърна тези организации в посредни ци между външни донори и вътрешни потребители. А дейността в тях в спец ифична професия на писане и отчитане на проекти по определени стандарти. Намаляването на външното финан сиране, което започва доста ясно след присъединяването на България към ЕС, но напоследък е свързано и с финансо вата криза, води до силно намаляване на боря на активните НПО. Според някои оценки през последните години те са на малели от около 5 000 на 1 500(http:// www.dnevnik.bg/bulgaria/2011/02/28/) С други думи активният граждански сек тор има малко опори в самото българ ско общество, получава малко под крепа от вътрешни донори и като цяло обхваща много малко граждани в раз лични публични инициативи. Много от НПО действат или като think-tanks, като консултантски фирми, като ПР агенции, или просто като подизпълнител на чужд проект. Беше разпространена също така и практиката, министри и депутати да създават клиентелна мрежа от зависи ми от тях НПО, чиято цел е да усвояват различни проекти с протекцията на сво ите патрони. Ето защо съществуването на многобройните НПО донася мал ко енергия на гражданската активност.

22 Българската политическа култура и гражданското участие Поради това и общественото мнение е склонно да ги смята по-скоро за малки частни предприятия и трудно ги свързва с дейности от публичен интерес. В последно време някои специфични изследвания показват друга, по-опасна тенденция. В.„Дневник” твърди, че„през октомври 2010 г. доклад на Центъра за изследване на демокрацията(ЦИД) предупреди, че в гражданския сектор навлизат представители на тежката ор ганизирана престъпност- чрез спортни клубове и под формата на лобистки ор ганизации и псевдоаналитични центро ве”. Показателно е, че много от публич ните проекти, които държавата предо ставя на НПО, се печелят от различни спортни организации, които всъщност прикриват най-различни групировки на сенчестия бизнес(http://www.dnevnik. bg/bulgaria/2011/02/28/). Тези констатации за същностната слабост на гражданския сектор, често представян от псевдограждански орга низации, не означава, че такъв сектор изобщо липсва в днешна България. На против, съществуват сектори в обще ството, по-скоро разпръснати и засега малобройни групи, които са в състояние да се мобилизират и да се организират около обществени каузи. През 2009 г. се появиха движения от граждански тип около конкретни каузи: промяна на За кона за горите(за да се предотврати за менянето на горски зони, които после се застрояват) или нов статут на Студент ските градчета в големите градове(за да се предотврати тяхното безконтролно застрояване с различни цели). Този нов милитантизъм показа умение да влияе върху политическите решение и капаци тет за бърза мобилизация, макар и при липсата на много опит. Възможно е този нов милитантизъм да зададе и нов мо дел на партийно ангажиране(например в новосъздадената партия на Зелени те). Проблемът е, че тези мобилизации остават без трайни организационни по следствия, изчезват заедно с решаването (или невъзможността от решаването) на проблема, поради която са възникнали. Това може би е и положително, защото такива движения се организират често и с помощта на новите социални мрежи в интернет и са способни да се„събудят” по всеки повод. 4. Съвременната политическа култура пред изпитанието на Европа Наследството на политическата култура в България се сблъсква с драматичния преход към демокрация. Няколко са ос новните елементи на голямата промяна в политическата култура. Преди всичко това е натрупаният опит от рухването на комунистическата система – за някол ко поколения това събитие е невероят но и огромно по мащабите си, мнозина българи изживяват това сгромолясване като лична драма, независимо дали ги изпълва с възторг или със страх. Сред най-съществените страни на рухване то на старата система е разклащане то на държавните структури като цяло: българските граждани стават свидетели на една слаба държава, отхвърляна, нее фикасна, немощна, неспособна да се на ложи над организираната престъпност, над частните„групировки”. Това влиза в остър конфликт с утвърдената представа за вездесъщата и силна комунистическа държава, налагаща общозадължителен ред и имаща силата да го гарантира. Тези поколения трябва да се адаптират към новата пазарна реалност – да търсят, из бират, пресмятат(което до голяма сте пен им е било спестено преди).

Българската политическа култура и гражданското участие 23 Новите поколения, социализирали се след 1989 г. не правят такова сравнение: за тях нещата са такива, каквито са. Тези поколения са потопени в друга действи телност, където богатството носи власт, силата е инструмент за постигане на личните цели, пазарът, а не държавата, е вездесъщ. Новите поколения са пазарно ориентирани, консуматорски настроени, ценят високоплатената работа. Това са и поколенията на интернет практиките, които започват все повече да навлизат в българското общество от средата на 1990-те години. Интернет създава и дру ги условия за общуване, информиране, взаимодействие, непознати на преди шните поколения. Всичко това променя и отношението към политиката. Радикалната промяна към демократична система политизира силно обществото, залогът е твърде го лям и разделя мненията. Мнозина усво яват нови практики: на протест и обще ствен натиск, на лобиране и публично отстояване на собственото мнение, на убеждаване на другите, на остри споро ве с опонентите. Усвояват се и практи ките на политическия избор, но преди него – на ориентацията в политическото пространство, на търсенето и пресява нето на информацията, на критичното четене на пресата. Независимо от раз личията в разбирането за политиката, всички споделят голямата национална политическа цел на България – присъе диняването към ЕС. В някакъв смисъл до 2000-2001 г. политическият процес е изпълнен с различни каузи, дори и след това има поне една голяма кауза – при съединяването на България към ЕС. Но след 1 януари 2007 г. като че ли големите политически каузи изчезват от дебата, в програмно отношение различните пар тии започват удивително да си приличат, масовата публика не че чувства ентуси азирана от политиката. Дори напротив, отношението към политиката става не просто резервирано, но дори враждеб но, ако не е просто инструментално – като към вид печеливш бизнес. За тази масова нагласа на публиката съдейства и разпространението на пазарните цен ности, убеждението, че всичко е стока, включително политическите програ ми. Едно от сравнително новите, но поскоро масово разпространяващи се на последък разбирания за политиката като за„политически пазар”, също стимулира такова отношение на публиката към по литическата дейност. Така българската политическа култура започва да усвоя нов опит, нови ценности, които види мо са в противоречие с предписвания демократичен републиканизъм, изис кващ от гражданите активно отношение, съпричастие и участие в общото дело (res publica). Все повече в съвременната българ ска политическа култура се разпростра няват характеристики, противоположни на характеристиките на класическата гражданска култура, дефинирана от Ал монд и Върба. Дефинирането на тези нови характеристики на съвременната българска политическа култура е резул тат от наблюдения на политически дебат и на поведението на гражданите през последните година-две. Ще започна с такава учудващо трайна черта на съвре менната политическа култура в България, каквато е манихейството. Разбира се, не става дума за изповядване на религията на Мани от ІІІ в., а за същностно разбира не на света, на обществото и политиката като фундаментално разделени на добра и лоша половини. Това разбиране на по литиката отхвърля основанията на всеки друг възглед(като лош) и оттам на дру-

24 Българската политическа култура и гражданското участие гостта(защото често именно другият е и лошият). Такова разбиране за политика та можах да идентифицирам по време то на един дебат между политици в НБУ, на които беше зададен въпросът, дали могат да назоват едно-две положител ни неща за политическия си съперник. Оказа се, че повечето политици не мо жаха да формулират нищо положително за противниците си, очевидно квалифи цирайки ги като врагове, за които не би трябвало да има място. Това разбиране за политиката довежда до крайност едно разбиране на Карл Шмит за политиката като разграничаване между приятели и врагове, когато се забрави, че конфлик тността е в рамките на едно обществено цяло, чието запазване е условие за по литиката изобщо(Шмит 2008: 21-22). Съвременната българска политиче ска култура е подчертано мачистка, ос новава се разпространената вяра в спо собността на една„силна ръка” да накаже „лошите” и да въдвори справедливост. Това върви заедно с горното – тезата за „възмездието” като мотив на политиче ското действие се използва достатъчно често. А публиката често си представя ефикасната политика като„наказване на лошите”, отстраняването им, заменянето им с„добрите”. За тази цел политиче ският лидер най-често си го представя ме като„силен мъж”, носител на„мъже ственост”, решителност и воля, който не отстъпва, а следва твърдо разбиранията си, който не се огъва и същевременно е добродетелен, честен, интелигентен и знаещ. Общественото мнение най-често осъжда у политиците липсата на„мъже ство”, проявите на„женски качества”, определяни като отстъпчивост и склон ност към компромиси. Популярността на излъчващи такава„мъжественост” фигу ри в съвременната българска политика е много голяма и е съпътствана, ако не и подхранвана от някои елементи на ма совата„чалга” култура, в която ролите на активния, силния мъж и на очакващата, слаба жена, са подчертани. Съществена черта на съвременната българска политическа култура е свръхо стойностяването на политическата власт. Това е масовото убеждение, че власт та дава неограничени възможности, че ако имаш власт, можеш да направиш всичко, както и че нищо не може да се направи, ако не си на власт. Това е че стото оправдание на партиите в опози ция, например. Но също така и резултат от отношението към властта като към плячка, която трябва да се вземе, може да се дели и да се използва. Огромната стойност, която се придава на полити ческата власт(разбирана най-вече като контрол над публичните институции), омаловажава самостоятелната граж данска инициатива, възможността да се постигат важни обществени цели извън институциите и дори без тях. Всъщност това е донякъде проява на един дълбоко възприет етатизъм, особено голямо до верие в държавата: дори когато всички я критикуват и смятат за„провалена”, ви наги си представят, че именно тя трябва в крайна сметка да се погрижи за всич ко. Дори когато при пиянска свада някой бъде убит или пиян шофьор прегази ня кого на пътя, общественото мнение вини държавата, че не се грижи за реда и си гурността, именно защото си представя, че тя е всесилна и вездесъща. Политическата култура в съвремен на България е белязана и от един ком плекс за малоценност. Той се проявява като едно тревожно лутане между ма нии за национално величие(„българи те сме най-интелигентни”,„имаме найдобри млади математици”,„били сме

Българската политическа култура и гражданското участие 25 най-могъщата държава на Балканите”, „наследници сме на най-древната евро пейска култура” и т.н.) и непрекъснато самосъжаление, че сме най-зле от всич ки. Дори когато оценяваме собствените си проблеми губим всякакво чувство за мярка: нашата корупция е непременно най-голямата,„България е страна от тре тия свят” и т.н. Днешната политическа култура в България е белязана и от силно разпро странена гражданска безотговорност. Това е другото име на гражданско дезан гажиране, често обратната страна на по литическата безотговорност на елитите. Тази характеристика се проявява в систе матичното искане на оставки – нещо, ко ето в началото на прехода към демокра ция има своите основания, защото тога вашните очаквания са за тотална смяна на стария елит. Днес, обаче, натискът на протестите продължава в същата ло гика: вместо да се иска институциите и държавните служители да вършат рабо тата си и гражданското общество да осъ ществява непрекъснат натиск и контрол в тази насока, отново обичайно се искат оставки. Оставката може да се квалифи цира като поемане на лична отговор ност, но също така и като дезангажиране с проблема, заради който тя е поискана. Свързано с това е и честото довеждане на конкретни проблеми до неразреши ми конфликти: конкретна катастрофа, причинена от безотговорността на шо фьора, се развива в глобална критика за политиката на държавата в различни об ласти. Разбира се, това не е специфич но българска черта, но може да се каже, че такъв подход ни пречи в търсенето на конкретни решения на конкретните проблеми. Тази особеност, обаче, върви заедно с едно дълбоко недоверие към политиците, към желанието и способ ността им да решават общи проблеми. Публиката наблюдава безучастно случ ващото се, и много често се радва на провалите на управлението, сякаш те не засягат всички. Гражданското безотговорност върви заедно и с гражданския цинизъм. На блюденията ми показват, че много често гражданите са склонни да практикуват онова, което намират укорително у по литиците. Тук нагласите подхранват по пулисткото говорене, протипоставящо „народа” на„управляващите”, незави симо кой в момента е в управлението. Сякаш когато си част от„народа”, как вото и да кажеш, е оправдано, а когато попаднеш в управлението, ставащ„като тях”, т.е. корумпиран, лицемерен и его ист. Говоренето в публичното простран ство за„управляващите” като за някакво чуждо тяло, което не е част от нас, не е част от легитимния ни избор, предполага същевременно идеализирана представа за„народа” като съставен изключително от добросъвестни, активни, отговорни и разумни индивиди. Такова разбиране позволява на почти всеки гражданин, когато говори с политик, да заема ролята на„говорител на народа”, без значение, дали същият този народ не е съвкупност от индивиди с различни представи и разбирания за света и политиката. Най-сетне съвременната българска политическа култура е белязана и от един дълбок общностен консерватизъм. Той има най-разнообразни проявления, но едно от най-съществените е неже ланието на голямата част от днешното българско общество да си представя България като модерна държава. Един скорошен пример за това е официал ната церемония за отбелязването на 24 май – Денят на славянската писменост и култура: църковно траурно пеене в на-

26 Българската политическа култура и гражданското участие чалото, последвано от траурен марш на военния оркестър при поднасянето на венците, нещо като традиционна пани хида, а не радостен съвременен празник. България си я представяме най-вече със „старините”: тракийското злато, Аспарух, иконите, както и с традиционен поминък като розовото масло. Модерна България не присъства в нашите образи, ХХ век е несъществуващ. Тези достатъчно разпространени, ма сови страни на съвременната българска политическа култура, са резултат и от историческото развитие, но все повече резултат от днешните взаимодействия в обществото между елитите, публика та и медиите. Господстващите черти на съвременната българска политическа култура са комфортни за публиката – тя вижда вината единствено в управлява щите, без да приема, че те са предста вителни за днешната публика. Именно затова общественото мнение се нуждае също от възпитание в граждански дух. От своя страна политиците се надпре варват в ефектно радикално говорене, защото това е условието да бъдат чути от публиката. Дисквалифицирането на противника със„смазващ” дискурс” е едновременно и игра с низките страсти на публиката. Така все повече политиче ският дебат се измества от шоуто, а по литиците все повече предпочитат като място на изява шоу-програмите. Медии те имат много често подобно поведение – те играят ролята на„четвърта власт”, но не метафорично, като посредници на общественото мнение, а действи телно, като корпоративни участници в политическия процес, които застъпват своите собствени разбирания. При това често става дума за разбиранията на ре кламодателите, а не толкова на самите журналисти. В такава ситуация публика та е като на спектакъл, който не я засяга: днес е склонна бурно да акламира оне зи, които след четири години обикнове но ще заклеймява. *** Гражданската активистка култура в българското общество днес си остава сравнително маргинална, споделяна в по-образованите среди, както и като парадоксално проявление на една на следена от времето на комунизма страст към гражданска активност на всяка цена. От една страна господстващите ценно сти, подхранвани от масовата култура и рекламата в медийното пространство, са силно индивидуалистични и пазарно ориентирани. Това засенчва ценностите на солидарното гражданско действие, по-скоро оценявано като реликт на ко мунизма, отколкото като основа на ли бералната демокрация. От друга страна политическите организации вече не се ползват с висок престиж и членството в тях, милитантизмът в техните структу ри, се преценява от гледна точка на по злата. Малцинство са гражданите, които се ангажират водени от някакъв идеал или кауза. Подобна е ситуацията и със синдикатите, които са далече от това да бъдат най-масовата форма на проява на гражданска ангажираност. От трета стра на мрежата от неправителствени орга низации(НПО), бързо идентифицирана от общественото мнение като основна проява на гражданското общество, е по същество малобройна като преки участ ници група от конкуриращи се за нама ляващите най-вече външни субсидии частни предприятия. Те допринасят вече твърде малко за гражданската активност и общественото мнение ги дисквали фицира до обикновени частни фирми за писане и отчитане на проекти. Напо-

Българската политическа култура и гражданското участие 27 следък в сектора навлизат многобройни спортни организации, които често при криват съмнителни гурпировки. Тази общо взето песимистична кар тина на гражданското участие в Бълга рия е трябва да ни кара да не забе лязваме съществуването на макар и разпръснати, малобройни, но способни на мигновена мобилизация граждан ски движения. Те ангажират предимно по-млади хора в определена кауза. Сту дентските политически мобилизации от 2009 г., както и екологичните протести, представляват една нова проява на та кава гражданска култура, стига да успеят да запазят автономията си и да не бъдат бързо инструментализирани от отделни политически партии, които до голяма степен днес действат като корпоратив ни частни субекти. Очевидно е, че българското обще ство се нуждае от активна мрежа за гражданско образование и гражданска култура. Именно мрежа, а не централи зирана структура, за да се обхванат както публичните образователни институции, така и политическите партии, синдикати те, НПО, различните граждански инициа тиви и движения в едно широко и успеш но сътрудничество. Активният гражда нин не се самопоражда, той се нуждае от образователно и възпитателно усилие, от добър пример и личен опит. Библиография: Аврамов Р. Неосъщественият консерва тивен манифест на България. В: Бочев Ст. Капитализмът в България, София, 1998. АЛМОНД Г., ВЪРБА С. Гражданската култура. София, ГалИко, 1998. Вебер М. Ученията и политикът Со фия, Булвест-2000, 1993. Гаврилова Р., Еленков И. Към исто рията на гражданския сектор в България. Фондация„Развитие на гражданското общество”, Изследване на гражданския сектор, Номер2, пролет 1998. Георгиев, П. Българската политиче ска култура. София, K&M, 2000. Дал, Р. За демокрацията, София, 1999. Даскалов Р. Българското общество 1878-1939. В два тома. София, Гутенберг, 2005. знеполски, ивайло. Българският комунизъм. Социокултурни черти и вла стова траектория. София, Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2008. Калинова Е., БАЕВА И. Българските преходи 1939-2001. София, Парадигма, 2001. Карасимеонов Г. Партийната си стема в България. София, Горекс прес, 2006. Мигев В. Частният сектор в Българ ската икономика през 60-те години на ХХ век. В: Сборник в чест на доц. д-р Минчо Минчев. Велико Търново, Уни верситетско издателство“Св. св. Кирил и Методий”, 2006. Милюковъ П. Българската консти туция. Солунъ 1905. Митев, Петър-Емил; Желязкова, Антонина; Стойковски, Горан. Ма кедония на кръстопът. София, Изток-За пад, 2009. МИШКОВА Д. Приспособяване на свободата. Модерност – легитимност в Сърбия и Румъния през ХІХ век. София, Парадигма, 2001. РАЙЧЕВ А., СТОЙЧЕВ К. Какво се слу чи? Преработено и допълнено издание. София, Труд, 2008. Танев Т. Политическата култура. Со фия, Университетско издателство„Св. Климент Охридски”, 2001.

28 Българската политическа култура и гражданското участие ТОДОРОВ А. Националпопулизмът срещу демокрацията. Сп.“Критика и хуманизъм”, кн.23, бр.1/ 2007(85-100). (http://www.eurozine.com/articles/200806-19-todorovantony-bg.html). ХАДЖИЙСКИ, Иван. Оптимистична теория за нашия народ. София, Отече ство, 1997. ЧАЛЪКОВ И., БУНДЖУЛОВ А., ДЕЯНО ВА, Л., НИКОЛОВА Н., ДЕЯНОВ Д., МИТЕВ Т., СЛАВЕНКОВ Б., СИМЕОНОВ О., ЧИПЕВ П., СТОЙНЕВ В., ФЕЛИСИ С. Мрежите на прехода. Какво всъщност се случи в България след 1989 г., София 2008. Шмит К. Понятието за политическо то. София, Унивреситетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2008. Duverger M. Les Partis politiques. Paris, Armand Colin, 1992. Devaux, Sandrine(sous la direction de) Les nouveaux militantismes dans l‘Europe élargie. Paris: Harmattan, 2005. Kitschelt H. Party Systems in East Central Europe: Consolidation Or Fluidity?, Glasgow, Centre for the Study of Public Policy, University of Strathclyde, 1995. Lagroye, Jacques; Barthe, Yannick; Briquet, Jean-Louis; Dobry, Michel et al. (sous la direction de) La politisation. Paris : Belin, 2003. Waller M., Parties, Trade Unions and Society in East-Central Europe.- Ilford, Essex, 1994. Антоний Тодоров е доктор по политиче ски науки, доцент в„Нов български уни верситет”. Автор на множество публи кации, посветени но политическата те ория. Той е председател на Българската асоциация по политически науки и гла вен редактор на списание„Политически изследвания”.